Една майка

Една майка
Автор: Добри Немиров

Автор: Добри Немиров

Сборник: „И вечна да е! Из Македония“
Година:

Съдържание:

Някога, в млади години, ми се случи да съпътствам на лов стария ловец, столичния адвокат и бивш министър Тодор Гатев. Разбира се, той скоро се попишмани, загдето ме бе взел със себе си, защото, било от жал, било от палавство, аз систематично разгонвах лова му. Това страшно го ядосваше и дори в един момент насочи пушката към мене. Но привечер, отрупани с яребици и пъдпъдъци, весело поехме пътя за града. Като минавахме край Слатина, едно овчарче, подпрено на своя кривак, гледаше към Витоша и спокойно си подсвиркваше.

— Гледай го, — рече Гатев, — живее си като муха. Попитай го защо живее, сигурно не ще знае да ти каже. — Зер, ние нали знаехме защо живеем? И, минавайки край него, Гатев го запита:

— Абе, нане, можеш ли ми каза защо живееш?

Овчарчето попримигна, усмихна се и, като помисли известно време, спокойно каза:

— Ете... да видим како че стане.

Ние останахме поразени от тоя толкова дълбокомислен отговор. Че нали човек живее, за да види какво ще му донесе бъдещето? Само с няколко думи овчарчето даде дефиниция на същинския смисъл на живота, каквато учените биха дали с цели трактати.

Ето сега, намирайки се в Македония, с мене стана същото. Тоя път на мястото на овчарчето бях и аз, но и всички, които срещах.

„Е, сега, господин Немиров, се освободихме вече. Какво ще стане по-нататък?“ Или... — „Как ще се уреди животът ни?“ Или: — „Какви нареждания се правят за македонската област?“ На тия въпроси аз трябваше да давам вещи отговори. Да, утрешният ден — това е най-големият въпрос, който днес занимава новите области. Така е било всякога, само че с мен за пръв път се случва да се намирам в положението на меродавен и в стеснението на човек, който своим умом осветява образа на загадъчното утре.

— Научаваме се, — ми казва един, — че май тука ще имаме област.

— Може би... Няма ли да бъде излишно, след като имате вече област в Битоля?

— Не! Трябва! Грешка ще бъде, ако нямаме област... Тука е средище на... — И той започва да обяснява какви ще бъдат изгодите за държавата и за града им, ако...

Но аз вземам думата и заговорвам тъй, че без да очаквам, казвам нещо приемливо. Събеседникът ми се съгласява с мене и даже ми допълня мнението. Моите разговори ми подсказаха, че тук населението стои изправено пред много въпроси и непрекъснато дири да си ги проясва било със свои ръзсъждения, било чрез догадките на другите. Така, аз станах човек, който познава работите много добре и се стреми да ги насочи по равен път.

Минавам край една малка книжарничка и, за голяма моя изненада, виждам, че витринката е пълна с книги. Книги в Македония? Едва се освободи, и първото, което е направил книжарьт, да иде в София и да си донесе от там, макар и малко! Нели книгата беше главният въпрос?

Влизам в книжарничката.

— Добър ден!

— Добър ден, господине.

— Виждам, че имате книги. Зарадвахте ме. Тази е първата книжарница, в която намирам наша книга.

— Е, така трябва. В Охрид... — започна той да ми говори. Аз добавям:

— Разбира се, Охрид е градът на науката, на просветата. Климент пося семето и то изникна, въпреки усилията да се погази. — И с голяма радост гледах книгите една по една. Книжарят ги редеше пред мене и аз ги гледах с жаждата на човек, който след дълго оскъдство най-после ги вижда. Те оживяха пред мене и заговориха с всичката си велика мъдрост, която се криеше в тях.

— Отгде имате тия книги?

— Имах ги още от преди европейската война, но когато дойдоха сърбите, аз ги скрих в един сандък, заковах капака и го заключих на тавана. — Ще дойде добър ден и за тях. — И ето, че най-после дойде.

— Кога ги наредихте тук?

— Преди един месец.

— Купуват ли?

— Не купуват още, ала ще се явят.

В това време в книжарничката влезе един добре облечен младеж и помоли да му дадат един молив. Като се на кани да излезе, погледът му падна върху мене.

— А, — рече той приятно изненадан на развалено македонско наречие. — Снощи слушах вашите сказки. Много сме доволни, господине. Вие тримата ни казахте много хубави неща. Благодарим ви. Но ще ми позволите ли една малка бележка?

— Да, с удоволствие.

— Вие в сказката си казахте: —„Не е добър българин оня, който не знае собствения си език“ . Но имате грешка — ако ми е позволено да се изкажа така. Ето, аз не зная своя език, но съм българин, Учих, следвах и съм го забравил. Вие знаете при какви условия се намирахме ние българите. Но тука, — показа той към гърдите си, — тупти едно истинско, най-истинско българско сърце. Затова се почувствах малко оскърбен от думите ви.

Възражението на младежа ми се хареса и ме трогна.

— Ония думи, които съм казал, не са мои. Някога ги е казал Паисий, а после и Софроний, и Бозвелията, па и всички борци за българската свобода. — Но вие сте прав. Можеш и да не знаеш езика си и пак да си българин. Съвсем вярно. Но аз за изключенията не говорих. Да, по всичко се вижда, че сте истински българин и се радвам, че се срещнахме.

Ръкувахме се сърдечно. Аз показах към книгите и рекох.

— Гледам книгите. Тука има и недобри книги, но има и много добри. Ето тази, тази, тази. Гледайте, нали възхитително?

Той прокара бърз, разсеян поглед по тях и, като тръгна да излиза, леко мръдна глава и рече:

— Довиждане! Сбогом. — Ръкува се и излезе.

Ах, Господи! Докато се зарадвах, че виждам един добър българин, останах огорчен, че книгите не получиха нужното внимание от него. Защо така? Като знам и разбирам много, защо не го накарах поне една корица да прочете? Нали съм като овчарчето? Нали толкова викахме за тая книга? Нали се мъчехме да я набием на вниманието на всеки българин тука? Тогава защо не се интересува младежът?

Аз се помъчих да задуша недоволството си, но без успех. Очевидно е, че младежът е българин, но все пак незнанието на езика го прави равнодушен към българската книга. Тогава? Где да поставим тоя младеж сега?

Огорчен и измъчен, аз поех пътя нагоре към Самуиловата крепост. Пред мене се задава една възрастна жена. Ниска, подбрадена с черна шамия, тя бавно слиза надолу.

— Добър ден! — я поздравявам аз и се спирам пред нея. — Где си ходила? — в същото време си мислех: — „Ето, тая жена би могла да бъде майка на младия момък, па и сигурно е майка на някой подобен. Не носи ли и тя някое огорчение за мене?“

Тя приветливо и стеснено ме погледна и на моя собствен език ми отвърна:

— Ходих да си купя малко царевично брашно, ала дорде се наканя, хората го разграбили.

Тя ми казваше за една толкова неприятна случка, а лицето ѝ се къпеше в спокойна, тиха усмивка.

— О, — побързах аз да съжаля за случката. — лошо, че не си намърила брашно. Гдето ще се рече, имате глад! — Казах ѝ това, защото знаех за безхлебието в града. Наистина, други съестни продукти — месо, зеленчук и пр. — се намираха доста, но като се знае, че главната храна на българина е хлябът, не може да се отмине без съжаление.

На думите ми, че има глад, тя се учуди неочаквано силно и ме загледа се недоумение.

— Глад ли казвате? Няма глад, господине!

— Как няма? То има, но сега, нали знаете... — Аз започнех да нареждам разни утешителни и насърчителни думи, но тя ме прекъсна:

— Няма глад! Ние си имаме вече свободата, защо трябва да пищиме за хляб? За тази свобода, господине, ние гладувахме много, много годин! Мъки бяха голями, ала ето, че сме вече свободни. Какъв глад? За хляб ще си потраем малко. Няма нищо. Птичката като е мъничка и тя си намира где да кацне и да клъвне, че ние ли да не намерим — умни човеци?

Поразен от думите на тая жена, аз стоих почти занемял пред нея, без да знам какво да кажа. ссъс своите златни думи тя ми разкри величието на една душа, расла в робство и взела от него не само страданието, но и мъдростта.

Епате вие, господа скептици, погледнете тая жена, вижте очите ѝ, в които блика ненадмината сила и чистота, и се попитайте где да скриете своята груба невяра във всичко, което ви окръжава! Въпреки вас, все пак знайте, че България не е загубена.

Аз ѝ стиснах ръката и поех нагоре.

— Да, това е една от майките на тия млади хора, които срещам тук и на младежа, с когото разговаряхме преди малко.

— Прощавайте ме, мои млади приятели! Аз видях вашата майка днес, надникнах в душата ѝ и разбрах, че няма сила, която е могла да ви откъсне от нейните скути и да ви хвърли в безпътица. Вие сте нейни достойни синове. Поклонете ѝ се!

Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко.