Една свада

Една свада
Автор: Добри Немиров

Автор: Добри Немиров

Сборник: „И вечна да е! Из Македония“
Година:

Съдържание:

За пръв път тръгвам за София без да изпитвам носталгичното втурване, както при други случаи. Очевидно е, че се връщам ненарадвал се още на Македония. Тя беше толкова примамлива за мене, толкова близка, толкова гостолюбива, а ето че я оставяме съвсем бързо.

Мислено си взех сбогом с всичко, което ме свърза със Скопие и потеглих с отобуса. С нас пътуваха и няколко млади момци македончета. Аз вече се чувствах напълно техен близък. Престояването ми в Македония сякаш извърши обред за побратимяване с всичко населяващо тая област, та ми беше извънредно приятно да диря дружбата им. Те бяха интелигентни, сдържани, вежливи и главно здрави младежи.

Видените веднаж местности наново се втурнаха срещу мене. Заредиха се пак изоставени каросерии на камиони и автомобили, тук-таме скелети от недоизгорели аероплани и твърде често — гробове на паднали войници с още незасъхнала пръст. Но денят беше тъй хубав, толкова слънчев, а зелените посеви наоколо — окъпани в последните дъждове, така празнично светеха, че място за други чувства почти нямаше. Хубавото ми настроение получи още по-голям тласък от песните, които младежите заредиха с хубавите си гласове. Ето ви „Девойчиня“, ето ви „Що ми е мило и драго“, ето ви „Я те молям пиле Радо“ и много, много още...

Хубаво настроение се понесе в целия автобус.

— От где сте, приятелю? — питам.

— От Битоля.

— А вие?

— От Ресен.

На всекиго казах по няколко възторжени думи за града му.

В това време, когато разправях на момчетата какво ми е впечатлението от Македония, неочаквано почувствах въздуха в автобуса доста тежък. Някой извика:

— Слушай бре, махни цигарата. Обади се друг:

— Не видиш ли тамо какво пише? Забранено е!

Обърнах се и разбрах защо беше тежък въздухът. Седещият току зад мене слабичък мъж пушеше цигара и то доста настървено. Понеже пушачът не взе от дума, намесих се и аз:

— Не пуши, приятелю! Забранено е! — Понеже той не се и помръдна, допуснах, че не ме чу поради грохота на автобуса и го побутнах по рамото: — Чу ли, бе! Хвърли цигарата! Тука има ред, закон! Трябва да се покориш.

— Нъма да се покорим! — отвърна той грубо.

— Ще се покориш! Виж, никой не пуши освен тебе.

Той продължаваше упорито да пуши.

— Абе ти българин ли си? От дума не разбираш ли?

Той се обърна и извика:

— Не съм българин, евреин съм.

Но аз настоях и той хвърли цигарата.

Разбира се, не беше евреин.

В Куманово се направи по-голяма почивка. Влязохме в ресторанта и се настанихме по масите. Пушачът седеше на съседната маса и мълчаливо пиеше ракия.

Стана ми мъчно, че се намесих в живота му. Колкото и да бях прав, застъпвайки се за реда и закона, аз все пак го оскърбих със своята намеса. Затова обърнах се към него и най-приятелски му заговорих:

— Не ми се сърди, приятелю. Направих ти бележка... Въпросът беше за реда... Ти не бива да ми се сърдиш...

Но тук неочаквано станах действащо лице в една преинтересна сцена. Изведнъж тоя човек се изправи и, цял почервенял от гняв, завика:

— Няма да те слушам, разбираш ли! Стига мъки! Двадесет и пет години пандурите са ме мъчили, че и сега ли? В свободна България ли? Стига бре! Сега сме свободни! Аз искам вече да си видя от живота, а ти искаш да ми късаш душата като ония! Не те слушам! — извика той, почти допрял носа си до моя.

Аз му обясних най-приятелски, че му забраних да пуши, защото вътре въздухът...

— Стига, стига! — ме пресече той.

— Ама с твоето пушене ти ще накараш и други да пушат.

— Нека пуши, който иска!

— Добре, бе приятелю, но щом редът... щом законът е такъв.

— Стига този закон! Пандурите в сръбско са ни плашили със закона, сега и ти! Стига!

Аз замълчах. Влязохме в автобуса и продължихме пътя. И тъй, — мисля си, — за тоя човек аз съм по-черен и от сръбски пандурин. Разлика между мен и пандурина той не намира. Той му забранявал нещо и аз му забранявам. Той го заплашвал със закона и аз го заплашвам със закона. Где е разликата?

Стана ми много мъчно. Да се стараеш да бъдеш коректен към хората, които тъй братски си обикнал и изведнъж да получиш за тях отвратителния образ на сръбския стражар!

Но той се държеше враждебно към мене. Започна да пее. В песните му имаше ненавистта на оскърбения българин, тъй много споменувана в песните срещу сръбската власт. И веднага обръщаше глава и спираше поглед върху мене.

И тогава започваше да нарежда песен, в която се изсипваха страшни проклятия срещу „сръбските джелати“. Това бяха текстове на познати песни. Но аз виждах, че той ги реди, за да ги чуя аз.

Най-после спря свиреп поглед върху мене, наведе се и запя:

Спици под нокте,

камшик по шия,

менгеме на глава, —

с гореща вода...

Той ми казваше с тая песен какви са били страданията им при сръбската власт. Това бяха противоудари, които се продължиха цял час. Аз ги изтраях без да възразя. Неговото оскърбление ме кареше да си дам сметка за думите, които му казах.

Да, той двадесет и пет години е оскърбяван, но сега оскърблението му действаше, защото идеше от свой. Изведнъж неочаквано седна при мене и пак запуши цигара. Чакаше да му забраня, но не направих това. Занимаваха ме мислите ми за него... Да, той е свикнал да се бори с властта. Власт за него значи враг. Думата закон за него значи затвор. Аз му забраних нещо и му изправих закона. Каква беше разликата между мене и пандурина? Тъкмо се почувства свободен да живее както иска и дохожда един българин да му забрани това.

В Македония хората са се наситили на насилия. За да се вкарат в българския ред и законност, трябва голяма предпазливост, деликатно пипане и доброта, да се оставят спокойни старите рани.

Техните възмутени души трябва да намерят отмора и топлота между насе. Така трябва!

Точно тоя ред на мисли извика съчувствието ми до там, че бях готов да понеса с мълчание всичките му противоудари.

Той дълго пуши под носа ми и видимо недоволстваше от това, че не го предизвикам, но най-после се умори и се одряма.

В това време в автобуса влезе един стражар.

— Господа, билети, моля! — покани той.

Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко.