И вечна да е!

И вечна да е!
Автор: Добри Немиров

Автор: Добри Немиров

Сборник: „И вечна да е! Из Македония“
Година:

Съдържание:

Продължавам пътуването си към София. Компанията от млади македончета, като започна пътните още от Скопие, та — ето наближаваме вече Крива паланка, а те още продължават да пеят. Както вече съм констатирвал на няколко пъти, македонците пеят всякога с пълен текст, нещо, което показва, че лесно не се насищат на песните си. Отвреме на време те водеха разговори и с мене и видимо се радваха, че имат в средата си един писател.

— Познавате ли ме от по-рано? — питам аз. — Нещо мое чели ли сте?

— Нямаше как. Българската книга беше нещо страшно тука. За властта тя беше нещо като чумав бацил.

— И ето че между вас стои един, — рекох аз весело, — който обича да сее подобни бацили всред народа си.

— Завчера ми попадна, — се обади съседът, — една христоматия и там видях портрета ви и на г-н Чилингирова. Там имаше и нещо ваше напечатано.

— От сега нататък ще ви се случи и други наши неща да прочетете.

В Крива паланка трябваше да направим няколко минути почивка. Както на отиване, тъй и сега, денят бе тих, спокоен и ярко слънчев.

На няколко крачки току до една малка работилничка беше застанал един селянин и около него стояха няколко от пътниците. Разпитваха го нещо. Аз се доближих и чух, че селянинът им отговаряше на чист сръбски език. Едър, висок — не стар човек, с мрачно, посивяло, четинясало лице и почернели от напрежение или умора устни, той им говореше тихо, с израз на нескрита безнадежда.

— Какво има? — питам.

Обяснява ми един:

— От белградските села е. Дошъл тука да дири гроба на своя син, паднал през време на боевете. Обиколил Гюешево, Куманово, Крива паланка и почти всичките села наоколо, но гроба не намерил.

— Не знам в кой гроб лежи, — обясняваше той на сръбски език. — На всичките кръстове нема имена, пък и да има, аз много слабо чета. Казаха ми, че е паднал тука близо... Ходя, диря, сричам буква по буква кръстовете... — И като дигна глава, той ни изгледа с израз на покорна молба. в пълните със скръб очи нямаше никакво друго чувство, освен сянката на една силно подтискана бащинска любов. — Не сте ли видели гроба му, брача? — Питаше той с такава наивна простота, като че всички познаваха сина му.

Всички, които бяха около него, го гледаха със съчувствие.

Тук един баща страдаше. Така страдащи са и всички бащи, загубили чрез своите рожби и частици от душите си.

Той пое пътя към полето, за да дири нови гробове, а ние след още четвърт час продължихме пътя. Като навлязохме из ливадите, аз забелязах недалеч пред автобуса, накрай пътя, една фигура, неподвижна като чучел. Това беше селянинът. Тук видях следната картина: пресен гроб, заграден с пармаклък, на края кръст, а върху кръста закачена желязната каска на героя. На самия кръст се виждаше написано на немски името на убития германски войник. Той се мъчеше да прочете името, с калпак в ръка, смирено гледаше гроба. Знаеше ли, че там лежи немски войник? Не е важно какво знаеше. Пред един гроб той трябваше да изплаче мъката си и от някого да поиска прошка. Това му стигаше.

Автобусът потегли надолу и влезе в пътя между високо избуяли ниви. Аз дълго размишлявах върху сцената със селянина и не слушах какво говорят младежите, но повишеният тон на единия от тях обърна вниманието ми. Заслушах се и ме хвана смях. Те бъха навлезли във въпроси, които ги разделиха до там, че дори се очертаха и фронтове.

Тия симпатични младежи, пеещи досега, увлечени от стремежа да се предизвикват, дойдоха да ми покажат, че не всякога музиката облагородяваше душите. Сякаш не са те, които пееха хубави македонски песни с революционни текстове. Очите им заискриха гняв и аз усещах, че още малко и грубата саморазправа няма да закъснее. Докато се спореше кой има право и кой няма, започнаха се взаимни нападки и обвинения.

Аз кипнах от гняв. Тия хора са седнали да си дирят стари сметки, без да им ги иска някой, само за да направят по-черен този или онзи от пътуващите. Когато повишеният им тон стана застрашителен, аз извиках с всичкия си глас:

— Стига, бре братя! — те млъкнаха. — Вие се разговаряхте тъй приятелски, пяхте хубави български песни. Особено песните ви на няколко пъти извикаха сълзи на очите ми. Вие сами ги видяхте! Трябва ли сега да помрачавате тия мои хубави чувства с вашите дребнави разправии?

Настъпи мълчание. Те веднага почувстваха, че са прекалили с това, като измъкнаха пред мене старите си сметки. Те мълчаха и продължаваха да сумтят, неосвободени още от гнева си. Те бяха от два различни лагера, които преди освобождението сигурно не са се разбирали. Но моята намъта ги накара да замлъкнат. Ясно беше, че при друг случай спорът им би продължил.

Те си останаха врагове. Хвърлиха си толкова обвинения, подозрения и порицания, че би трябвало да стане някакво чудо, за да си заговорят.

Но... ето какво стана по-нататък.

Автобусът наближава Гюешево и навлиза в старата българска територия. Едва сега си дадох сметка за земята на стара България и тая на робуваща Македония. И, гледайки към ниви, градини, ливади, пътища, аз си спомням колко беше изоставено всичко това в Македония. Нивите на много места са се орали с рала и стъргала. За плугове, трактори, редосеячки и дума не можеше да става и затова нивите не са нито високи, нито буйни. Те напомняха редкокоси глави на остаряващи хора. Дърветата непочистени от гъсенични гнезда: нещо старо, убого, недорасло, въобще една запустната природа, оставена на Божията милост. И изведнаж минаваме Гюешево и съвсем друга картина се разкрива пред очите ни. Тая картина трябва да е била толкова ярка, защото двамата враждуващи приятели изведнъж забравиха враждата си. Както всички спътници, тъй и те, стигнаха нервни, неспокойни, очите им жадно гледаха през прозорците... В един момент единият се обърна към доскорошния си неприятел, хвана го за ръкава и високо завика, обхванат от странно чувство — сякаш пред очите му се откриваше някакво видение:

— Види бре, види бре, Митре! Види каква земя, бре златни!

Гледай ги, каква магия съдържала земята на майка България, че двамата неприятели за един миг забравиха враждата си и то до там, че единият трябваше да стане изведнъж „златни“! Те гледаха като влюбени гъсто изкласили ниви — модерно обработвани и натежнели от буен, едър плод, виждаха градини с овощни дървета— чисти, отгледани, с изчистени клоне, със стебла старателно варосани.

— Бога ми, Бога ми! — мълвеше като опиянен Митре и гледаше каква благодат се е понесла над майка България. — Ето що е свобода!

Те гледаха земята, а аз гледах тях. Нещо свърза всички тия хора в автобуса. Те дори си заприличаха един на друг като роднини. Благословена земя! На твоята красота, на твоята сочност само българинът знае да се радва!

Аз се обърнах към двамината приятели:

— Вие си казахте много работи. Позволете сега да ви кажа и аз нещо. Радвам се, че нещо ви сдобри и заличи враждата ви. Скара ви робството, а ви сдобри свободата. Тогава нека да е жива и здрава свободата! — извиках аз с кипяща радост в душата.

— И вечна да е! — ми отговориха почти всички в автобуса.

С открити прегръдки София тичаше срещу нас.

Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко.