В росната ливада
на кумата Лиса
на месце от зайче
малко замириса.
Тя се спря, загледа
и усети тръпки:
по тревата росна -
малки зайчи стъпки!...
- Тука са играли
зайчета със майка...
Но аз виждам татък
само стрина Зайка.
И учтиво, мило
като я здрависа,
заговори хитро,
мазно кума Лиса:
- Че къде се дяваш,
мила ми съседко?
Що така със тебе
виждаме се редко?
Що се не сприкажем
ний една със друга? -
Може би и ти си
с много дечурлига,
та и ти си също
в къщна залисия!...
Но къщната грижа
виж, поостави я.
Остави децата
с мойте да играят...
Нека си лудуват
те, както си знаят!...
Ние двенки с тебе
да си посприкажем
все ще има нещо
мило да си кажем.
- Ех, кумице, Лисо -
й отвърна Зайка, -
как ще ги оставя?
Че нали съм майка!
А пък те са малки,
с мекички кожлета...
Трябва да ги пазя
от ловджийски псета,
от орли, орлици,
вълци и вълчици...
Пък, ще си го кажа,
и от вас - лисици...
Че и ти, кумичке,
зер си за похвала?
Зайчета, аз вярвам,
доста си изяла
и на свойте малки
носила си плячка,
докато си хрускат,
да им са играчка!...
