Недалеко от гората,
под върба, досам реката,
хитрата ни Кума Лиса
със Котана се здрависа:
- Добър ден ти, кумашинке!
- Дал ти бог добро, роднинке!
- Гледам как си се сконтила,
как лицето си измила -
сякаш готвиш се за булка!...
Стъпваш - също невестулка!...
В ответ котката измяка:
- Пазя се от прахоляка!
А вий как сте у дома си?
Как са малките кумички?
- Здрави, живи ми са всички! -
с радост Кума Лиса рече. -
И школувам си ги вече...
Затова - държа ги строго.
Вярвам, знаеш, че са много
наште ловки занаяти -
с най-изтънчени похвати!
И затуй - започнах рано...
Но кажи ми, Котарано,
моля те като сестрица:
щом си толкова чистница -
колко занаята знаеш?
- Аз ли, мила ми кумичке?
Аз изучих сал едничко,
хем и то най-просто нещо,
но владея си го вещо.
А пък то е: щом усетя,
че ме наближават псета,
да се качвам на дръвчета!
- Ех, че проста си остала! -
рече Лиса. - Аз те жаля.
Не мисли, че ти се хваля -
сто са мойте занаяти
с най-изтънчени похвати.
И да знаеш сал какви са!
Можеш ли ми помириса
отдалеч кокошки тлъсти
и да дебнеш ги на пръсти?
Пък опашката ми бърже
всяко куче ще излъже,
косъм да ми не отрони,
а сал вятъра да гони!...
Но към наште героини
из съседните падини
се подаде млада хрътка...
Маца - хоп! - и на върбата!
А лисицата, горката -
със стоте си занаята -
взе насам-натам да врътка
пред настръхналата хрътка
и на Маца пред очите
изпариха се хвалбите.
След два деня на пазаря
кожата й - в кожухаря.
