Бучка захар

Бучка захар
Автор: Добри Немиров

Автор: Добри Немиров
Сборник: „Когато бях малък“
Година: 1942

Съдържание:

Цели три деня наред аз обикалях из софийските улици да си намеря работа, но напразно. Никой ми не даде работа, нито ме попита дали не съм гладен. Току-що напуснал училище, аз дойдох в столицата, за да започна нов живот, и още при първите стъпки срещнах неговата жестока суровост.

— Няма работа, момче!

Всички отговаряха все тъй.

Още като ученик четях книги, гдето се отразяваха неизгледните прелести на София, но като пристигнах, видях, че прелести няма. Дори когато се впуснах да диря работа, виждаше ми се, че всеки срещнат човек на улицата е безработен и гладен, всеки младеж като мене е бездомен и нещастен.

Първия ден след пристигането си тук посрещнах нощта в градската градина с една надежда, че утрешният ден ще бъде по-гостолюбив. Но и на другия ден работа не се намери, а и третият не беше по-малко жесток.

На четвъртия ден привечер, когато се движех край магазините вече съвсем отчаян, за голям ужас видях, че улиците са станали двойно по-дълги и по-уморителни. Разбрах, че гладът е отнел силите ми до последна капка.

Пристъпях вече съвсем бавно и доста неуверено. При една колеблива стъпка, когато се сблъсках с един бързащ минувач, разбрах, че е време да заболея. Краката ми тежаха, като да бяха от олово, ръцете ми висяха тежки и неподвижни като прикачени, а главата ми се пръскаше от болки.

— Ей, какво ме блъскаш? — сгълча ме един млад едър момък, който едва ме задържа да не грохна.

Аз само го погледнах безпомощно.

— Пиян ли си? Болен ли си? — попита той пак.

Помислих дали да му кажа какво ми е, но той ми помогна:

— Да не си гладен?

Мръднах глава и след това добавих:

— Завчера пристигнах тук да си търся работа, но не намерих, пък…

— Разбирам, тръгвай с мене!

Аз го последвах. Той ме разпитваше, но аз или не го чух, или му отговарях само с две-три думи.

И ето ние влязохме в жилището на моя случаен благодетел. Голо, порутено кътче, прашно и влажно, но все пак има где да подслони глава човек. Завидях. В такава стаичка мога целия си живот да прекарам.

— Аз тук живея — рече той. — От обяд имам доста храна. Ще си я поделим.

Погледнах го с благодарност, без да продумам. Той отвори чекмеджето, извади оттам хляб и колбаси и ме покани:

— Вземи, нахрани се!

О, каква вкусна вечеря! Всеки залък събуждаше в мене някаква затаена сила, след всеки залък наоколо ми ставаше светло, приветливо.

Той ми каза, че е работил в една фабрика, и обеща да ме нареди там. Търсили нови работници.

— Не се бой, момче! Тук може да се гладува, ама все пак не се умира от глад. Не се бой, утре може да бъде по-добре!

Неговите думи разливаха благост в душата ми.

Ние свършихме вечерята и потънахме в приятни разговори.

— Защо дойде чак тук за работа? — попита той.

Отговорих му без стеснение:

— Искам да стана писател. Тук в София има книги, писатели, библиотеки, университети…

— Разбирам, разбирам — рече напълно задоволен от искреността ми. — Значи, ти съчиняваш?

— Да… моите съчинения са още прости, дребнички, но надявам се…

Той се разсмя, взе една папка от масата и извади оттам един ръкопис.

— Щом пишеш, ще познаеш хубаво ли е това нещо.

И работникът прочете едно стихотворение. О, то беше толкова хубаво, че сълзи се показаха на очите ми!

Той разбра възторга ми и гордо проговори:

— Брат ми го е съчинил. И той е работник в една фабрика, но умее хубаво да пише. Ще те запозная с него. Нали е хубаво?

— Много, много е хубаво… прекрасно! — отвърнах аз, но нямах смелост да извадя от джоба си сгънатата тетрадка с мои стихове. Това, което работникът прочете, отне всичката ми смелост. О, видно беше, че има много още да се уча!

— Сега аз ще си легна там върху кожата, а ти легни на кревата. Малко е тесничко, но нищо.

Гостоприемството на работника ме преизпълни с благодарност, но на сутринта, когато се облякохме, за да отидем във фабриката, видях нещо, което никога през живота си няма да забравя.

Той извади бучка захар и я сложи пред себе си.

— Виж сега как аз закусвам — рече той, весело ухилен, като започна да натопява в пълната чаша с вода крайчеца на бучката и да си отхапва по малко.

Той така сръчно и предпазливо отгризваше от захарта, че трябваше да минат цели десет минути, за да го свърши.

— Хубава закуска — заключи той. — Дава сила, и укрепява, раздвижва кръвта. Ето ти и на тебе бучка захар. — Той сложи и пред мене бучка и с удоволствие гледаше как я отгризвам и аз.

— Тъй. Ако вземеш и за закуска да харчиш пари, где ще му излезе краят? Една бучка захар или едно парче баница са едно и също нещо, само че едното е много по-евтино, а другото — скъпо.

Няма да разказвам какво стана по-нататък, па и не е нужно. Важното е, че една бучка захар оживя в сърцето ми и се разля като чудодейна капка.

И днес, когато съм преживял толкова много, когато съм видял и узнал толкова неща и съм успял да стана писател в своето отечество все пак, за да си спомня величието на една душа, не ми трябва нищо повече от една бучка захар. Погледът ми пада върху нея и виждам една бедна трапеза, едно твърдо легло, един здрав, силен и с добро сърце момък и един глас, който казва:

„Не се бой, момче, утре може да бъде по-добре!“

Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко.