Приятели

Приятели
Автор: Добри Немиров

Автор: Добри Немиров
Сборник: „Когато бях малък“
Година: 1942

Съдържание:

Всеки е имал между близките си приятели един най-близък, с когото е делил всичкото си свободно време. Нещо повече — когато настъпваше вечерта и ние с Коста трябваше да се разделим, аз си казвах: „Баба уж думаше, че летните дни били големи, а то, поиграеш малко, и мръква“. Така беше с Коста тогава. Времето не ни стигаше. Дори когато разговорите ни се свършваха и ние потъвахме в мълчание, пак беше добре. Тогава мълчахме, но мълчанието говореше с нас… Ала когато мръкнеше и ние трябваше да се разделим, веднага събуждахме в душите си жаждата за идващия ден, придружена с истинско нетърпение.

Но днес сигурно има нещо неприятно. Току-що съм се нахранил и търкам едно орехче о белия камък до оградата, за да го пригодя за игра, ето че отвън се понася сигналът. Това е едно бодро подсвиркване, украсено с тънки извивки, нежни като копринени нишки, бликащо от приятелска преданост и топлота. Това подсвиркване ясно нарежда:

— „Дочко, Дочко бе! Дочко, Дочко бе!“…

Но тоя път в подсвиркването имаше нещо непривично, нервно и тревожно…

Бързо излязох. Тъжен и малко бледен, Коста протегна ръка към мене.

— Ха сбогом!… Отиваме на село… — мълви той, като се мъчи да се усмихне.

— Защо?

— Че нали всяко лято отиваме там? При чичо… на мандрата… Право да ти кажа, никак не ми се ходи.

Когато Коста изчезваше от пътя ми, аз започвах истински да страдам за него. Едва тогава виждах колко ми е близък. Наистина, след като минат няколко дена, аз потъвах в нови залисии и не се сещах много за Коста. Денят със своето златно слънце, небето с хубавия, дълбокия лазур, улицата със своето гостоприемство, пренаситена с игри, песни и лудории — всичко това ме поглъщаше всецяло.

Училищният разпус гълташе дните, които изчезваха, уморени от нашата жажда да награбим колкото се може повече радости и бегли удоволствия от лудориите. Така ние изгубвахме представа за времето и го пропущахме, без да усетим — сякаш минутите и часовете се изсипваха между пръстите на ръцете ни и изчезваха, невидими и нечути.

Тъй отсъствието на Коста минаваше почти незабелязано за мене. Но ето че една вечер, когато всички сме се прибрали в къщи, до слуха ми долита сигналът. Аз в миг скоквам, сякаш подхвърлен от пружина.

Майка ми изкърпва нещо до масата и ме поглежда с шеговит укор:

— Можеш ли да не чуеш? Коста, свири — шега работа ли е то?

А Коста нарежда:

„Дочко, Дочко бе! Дочко бе!“ — и целият сигнал трепти от набрана радост, готова света да залее.

Изхвръквам на улицата. Коста се доближава към мене и протяга ръка, треперещ от радост.

— Добър вечер! — казва той, цял разнежен от велики приятелски чувства, стиска ми ръката и трепери. А очите му — малките жълти очички — излъчват чудна, необикновена преданост, сякаш през целия разпус само за мене е мислил и само мене е сънувал. Тоя час той беше готов да умре за мене. И като се ухили широко, още веднъж произнесе:

— Добър вечер! — но сети се изведнъж за нещо и бързо измъкна от джоба си едно старо, дрипаво тефтерче. — Донесох ти армаган. Хубаво тефтерче… има много празни листове…

Едва сега виждах, че без него игрите ми са били бедни, дотегливи, сухи… Друго е с него — смях, викове, къпания в Дунава, походи из лозята… какво не!

Това наше приятелство, види се, не се харесваше на някои от уличните другари, та често се мъчеха да ни скарат, но не сполучиха.

Ала един ден Коста беше притиснат от тях, здраво надуман, дори подкупен с някои подаръчета — и спечелен. Той ми се разсърди без никаква причина. Точно тъй, както обикновено се случва с децата.

И ето, аз стоя, отпуснал гръб на нашия стобор, а Коста — ограден от пакостниците — стои до стобора на своя дом току насреща и говори нещо. Явно беше, че искат да ме разгневят. Смееха се високо, гледаха насмешливо към мене, прошепваха си нещо, за да избухне по-голям смях.

„Охо — мисля си аз, — не ще ме ядосате! Пет пари не давам за вас!“

Но какво беше моето положение, само аз си знам. С Коста вече здраво се сърдехме — дори се гледахме доста враждебно. Впрочем, аз бях готов всеки миг да го обгърна през врата, както правехме всякога, но той изглеждаше здраво потънал в интригата на приятелите си.

Съвсем неочаквано Коста каза нещо на подстрекателите и се запъти към мене. Не иде ли да се сдобрим? Радост обля душата ми. Свърши се нашата вражда! Лицето ми засия, душата ми пак се предаде в ръцете на Коста.

Но какво стана? Той се изправи пред мене, дигна ръка и ми залепи страшна плесница. „Приятелите“ викнаха да се смеят, а Коста се обърна и спокойно отиде при тях.

Аз притиснах с ръка пламналата си от удара буза. Отпуснах гръб на стобора и започнах неудържимо да плача. Обидата ми беше страшна. Коста, моят Коста, дигна ръка и ме удари! Че нали ме обичаше? Нали не можеше без мене? Какво е сега това? Да, аз разбрах, че той беше накаран от другите, но нима това смекчаваше вината му пред мене?

О, страшно нещо! Аз вече нямах Коста, нямах искрен приятел… Страшно! Сякаш майка ми, баща ми, всичките ми близки са измрели и аз съм сам на улицата… пълен сирак! Да обичам толкова много това момче и то да ме удари! И нова вълна от плач ме заливаше, след нея друга, трета…

Почерня животът! Мога и да умра! Не ми се живее!

Скрих се от очите на приятелите и Коста. Няколко дни стоях в къщи. Срам ме беше да се покажа. Струваше ми се, че и улицата, и къщите, и стоборите, и всичко, всичко ще ме обсипе с присмехи: „Ето го бития… Даже окото му пострадало!… Горкият! Горкият!“

Един ден подир обед, като си лежах върху миндерчето на хаета, загледан в един стар учебник, съвсем неочаквано в слуха ми се понесе сигналът. Страшно се изненадах! Какво? Коста ме вика? В свирнята му имаше нещо плахо, нещо притеснено, но все пак аз чувах:

„Дочко, Дочко бе! Дочко, Дочко бе!“

Не знаех какво да правя. Той ме би! Удари ми плесница, а сега иде да се сдобрим! Кипнах. Не го ли е срам?! Нейде зад всичките тия чувства се тулеше спотаена, потисната радост, но гневът ми беше по-голям. Изглеждаше, че обидата ми била по-дълбока, отколкото можеше да се помисли.

Излизам засрамен и измъчен, той се приближи към мене. Защо? Аз заставам като човек, който се готви за отбрана.

— Дочко! — едва чуто произнесе той.

— Какво има! Иди си!

— Не! — отвърна той и като издаде лице към мене, все тъй сериозен и измъчен, добави: — Моля ти се, Дочко, удари ми една плесница!

Аз се сетих. Да, той иде да се сдобрим, като си измие по-напред греха към мене с една разплата. Я го гледай! Засрами ме, унижи ме, а сега иде да… Не!

— Не ща! Хайде иди си! — отвърнах аз, тоя път съвсем обладан от жестоко чувство.

— Недей, Дочко! Удари ми една плесница… С най-голяма сила!

Тия думи на Коста бяха толкова силни, че бързо успяха да ме откъснат от обидата ми. В разкаянието на Коста аз измерих колко е било голямо прегрешението му. Добре! Все пак обидата върху мене беше по-голяма. Аз не искам такива приятели!

— Моля ти се… Удари ме!… Ти не знаеш колко ми е мъчно!… О, страшно ми е мъчно, гдето послушах ония! Иде ми да умра!

Разкаянието на Коста не беше по-слабо от моята обида. И аз също желаех да умра! Какво да направя?

— Иди си! — пак настоях аз. — Няма да ти ударя плесница! Хайде… свършено, иди си!

Тия мои думи то съвсем сразиха. Той въздъхна. Лицето му се беше изкривило от мъка.

— Значи, не щеш?

— Не ща! — настоях рязко аз, макар и да чувствувах, че гневът ми е разколебан.

Тогава той наведе глава, отиде до своя стобор, допря чело до дъските и зарида. Раменете му се затресоха. Той отчаяно плачеше.

За един миг топла вълна обля сърцето ми. Той плаче! Мъчно му е!… И без да разсъждавам много, с бавни крачки се доближих до него и застанах зад гърба му.

— Коста! — прошепнах.

Той сепнато се обърна. Лицето му беше обляно в сълзи. Аз всичко разбрах. На душата му е страшно тежала тая плесница. Съвестта не го е оставяла на мира. Не щеше да бъде така, ако не бяхме приятели. А ето че ние пак се обичахме и пак бяхме готови да продължим дружбата, стига да се измиеше някак прегрешението.

Всичко ми беше вече напълно ясно, защото обичта ми към Коста просветна с всичкия си блясък.

Аз го загледах весело и рязко дигнах ръка.

Той наведе лице в очакване да получи исканата плесница, но ръката ми бавно се сложи на бузата му и леко, топло, приятелски нежно я замилва.

Той дълбоко въздъхна, обгърна врата ми и допря глава до моята. Ето… ето… и от моите очи бликнаха сълзи…

Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко.