Скъпоценният камък

Скъпоценният камък
Автор: Добри Немиров

Автор: Добри Немиров
Сборник: „Когато бях малък“
Година: 1942

Съдържание:

Аз, мама и дядо се връщахме от църква. Мама носеше в кърпата си две хапки нафора, а ние с дядо си купихме мекици и лакомо правехме закуската си. Бях истински щастливец, когато мама ме повеждаше в църква, защото ми предстояха две удоволствия: едното беше хорът, който ме омайваше със своите хубави песни, и другото — мекикът, който ме придружаваше от църковната порта чак до дома.

Хубаво нещо! Това се случваше рядко и може би затова се и услаждаваше. Йордан и Коста можеха всеки ден да ядат мекици, но не искаха. Когато можеш лесно да имаш едно нещо, не се стремиш силно към него. Но когато го нямаш лесно…

И тъй, като се връщахме един неделен ден от църква, погледът ми, които шареше на всички страни, съвсем случайно падна върху едно светло стъклено зърно. Дигнах го от земята. Загледах го. Дядо, проследил това, също спря поглед върху него.

— Какво е туй? — попита той и го взе от ръката ми.

— Копче — отвърнах аз, като си спомних, че Йордановата майка имаше на дрешката си също такива стъклени гиздави копчета.

— Копче ли? То от пръстен, бе!

Аз не знаех значи ли нещо тази разлика и оставих стъкленото зрънце в ръцете на дядо. И може би съвсем щях да го забравя, но дядо сам ме подсещаше за него. Той ту го скриваше в джоба на жилетката си, ту го вадеше и го обръщаше десетки пъти пред очите си. Любопитството му го правеше пъргав, караше го да бърза, да се развеселява, сегиз-тогиз да си казва по някоя думичка.

Дори ме догневя, че намерих това зрънце, защото то изцяло погълна вниманието на дядо. Иначе щяхме да се разговаряме чак до дома.

— Хвърли го бе, дядо! Все за него ли ще мислиш? — рекох аз, като замахнах презрително към копчето. — Ако искаш, мога да ти намеря двайсет такива.

— Хе — отвърна дядо. — Ти сам не знаеш какво си намерил.

— Какво?

— Елмаз бре, муле! Я го гледай! Сляп да е човек, пак ще познае, че е елмаз.

Аз се учудих, макар да не ми беше напълно ясно какво е всъщност елмаз. Знаех само, че го турят на пръстените, но скъпо нещо ли е — не знаех.

Мама чак тогава се сети да прекъсне разговора с една своя приятелка, която вървеше близо до нас. Като разбра, че този разговор не трябва да бъде чут от други, побърза да си вземе сбогом от приятелката и да я пусне напред.

— Какво било? — попита мама сепнато.

— А бе я го виж! Дочко намери един елмаз!

Мама ококори очи.

— Елмаз ли?

— Елмаз ами! На, гледай!

Той й го показа.

Сдържано оживена, тя взе камъчето, почука с него по зъбите си и каза:

— Не знам… Не ми се вярва.

— Ти не вярваш, ама аз вярвам. Не е ли то камъче от пръстен?

— От пръстен е.

— Тогаз бъди сигурна, че е елмаз.

— Ама защо?

— Защото аз ти казвам.

— Де, де, на стъклото вика елмаз.

— Стъклото тъй не бива. Аз и в тъмнината мога да позная кое е елмаз, кое не е. Я го виж как свети!… Пък и колкото лешник голямо.

Мама пак посегна да го вземе от дядо, но той си дръпна ръката.

— Чакай, стой си настрана! Може да го изтървеш.

— Как ще го изтърва? Дай, дай да го видя!

Дядо не даваше.

— Я гледай, не го дава! Пък дай го най-после! То е Дочково нещо.

— Хубаво де! Трай си сега! Ще го скрия, да не го угадят хората, пък в къщи си го гледай колкото искаш.

Дядо стана още по-пъргав, лицето му сияеше от радост. Той вече не вървеше, а подтичваше из улицата… Подтичваше и мама, а след нея и аз. Трябваше да се бърза, за да не ни спре някой, да си го поиска.

Аз се радвах най-много, защото и двамата казваха, че ако не бях отишъл с тях на църква, не щяхме сега да имаме скъпо камъче.

— Колко ли ще струва? — попита мама. От бързина ли, или от радостно вълнение, тя се беше силно задъхала.

— Колко ли? Хиляди!

Мама като че ли престана да диша.

— Хиляди! — но като се съвзе бързо, добави: — Ти все на едро приказваш.

— Разбира се, елмаз е то. Не е шега!

Мама се огледа и тихо рече:

— Хайде, мълчи сега! Като си отидем, тогаз ще говорим.

Ние мълчаливо бързахме из улицата. Колкото по бързахме, толкова по-дълъг ставаше пътят. Най-после стигнахме и се блъснахме в двора. Тате седеше на хаетя и пушеше.

Мама влезе в къщи, а дядо повика тате с движение.

Трябваше ние четиримата да се уверим, че в нашия дом има цяло богатство.

Татко добре разгледа камъчето и като прехапа долна устна, смаян и смутен, прошепна:

— Сега я наредихме! Елмаз!!

За мама татковата дума беше най-силното и най-вярното нещо. Ето защо и тя се увери, че това камъче, голямо колкото лешник, не е нищо друго, освен елмаз.

— Ами колко ще струва бе, Ламбо?

— Колко ли?

Той не отговори, а ей тъй замахна с ръка, отгдето разбрахме, че много нещо струва.

Мама, бледна, ококорена и слисана, преглътна смутено и устните й се разтеглиха в широка, но плаха усмивка.

— Я гледай! — едва произнесе тя.

— Гледай, не гледай, толкоз!

Едно зрънце елмаз преобрази цялата ни къща. Татко, мама и дядо като че ли станаха други хора. Те ту се тревожеха за нещо, ту се оглеждаха с невяра един към друг, ту пък започваха шепнешком да се разправят — нещо, което избиваше на караница.

Аз не разбирах какво значи това, но започнах да се безпокоя. Във време на такива тайни разговори татко и дядо неочаквано избухваха, бързо се отрупваха с груби думи и веднага замлъкваха.

— Не съм бе, човече! — оправдаваше се дядо.

— Как не си? Вчера подир обед камъчето не беше в сандъка. Не виждам ли аз, че си ходил на златаря с него?

— Не съм ходил!

— Не си ходил?! Закълни се де!

— Пък, ако щеш, вярвай!

— Ами кой е ходил?

— Кой! — сепна се дядо. — Жена ти! Ама да знаеш, че чудо ще направя, ако липсва камъчето. Имаме еднакъв дял, туй трябва да се знае!

— А бе, хора! Казах, казвам и сега. Никой да не показва камъчето по златарите, защото, който го е изгубил, ще узнае где е и ще си го вземе. Чакайте да мине някой другиден… да се позабрави!

Аз разбрах, че камъчето се е позагубвало от сандъка и се е връщало пак на три пъти. Значи, всеки поотделно го е носил на златаря и не е обаждал за това. Само че не можах да разбера защо е носено на златар.

Но по-после и това разбрах. Само златарят можел да каже колко струва.

Най-после всички си признаха, че са го носили, но че всеки златар различно го е оценявал. Едни казвали, че е елмаз, други — че е от праха на елмаза, а трети — че е само стъкло.

Таткови вярваха само на оня, който казал, че е елмаз, защото той беше най-старият и най-опитният златар.

И аз вече вярвах. Един човек отивал на църква или се връщал оттам и като ударил пръстена си о нещо твърдо, камъчето паднало. Така си мислех и, изглежда, така ще да е станало.

Но какво направи това камъче? Обърка всички ни, замая ни, накара ни само за него да мислим!

Татко каза, че най-добре е да отиде с него в Букурещ и там да го продаде.

— Добре си намислил — рече дядо и добави: — Ще дойда и аз с тебе.

— Защо си ми?

Той се усмихна загадъчно и отвърна:

— А бе нека дойда и аз, че да ми е мирна главата.

— Искаш да кажеш, че нямаш доверие в мене?

— Не е за доверие думата… Трябва да сме си на ясно и на чисто. Пък ако искаш да знаеш, аз имам доверие само в себе си.

— Ти ли искаш да идеш в Букурещ.

— Пък защо да не ида?

Но мама заядливо възрази:

— Ха! На тебе останало да ходиш в Букурещ! Не си грамотен. Ще те излъжат. Нека Ламбо иде.

— Де, де! — отвърна също тъй заядливо дядо. — Колкото Ламбо все ще сме грамотни.

— Добре, господине — отвърна татко. — Заповядай, иди!

Всички се съгласихме, че камъчето трябва да се продаде в Букурещ, а никой не тръгваше. Сякаш нещо ги спираше.

Един ден камъчето изчезна. И тримата наклякаха пред сандъка, извадиха и разпръснаха всичките парцали отвътре, но камъчето не се намери.

Те шевно се изгледаха. Татко процеди през зъби към дядо:

— До един час камъкът да бъде в сандъка!

Тези думи бяха изговорени тъй, че кръвта ми се смрази в жилите.

Дядо сепнато се изправи:

— Слушай, Ламбо! — със закана произнесе той. — Наместо да ми ръмжиш тъй и да ми се преструваш, по-добре остави камъчето на мястото му, защото… не знам какво ще стане!

— Искаш да кажеш, че съм го взел аз ли?

— Ти, ами кой!

Татко се дръпна настрана. Той беше бледен от гняв. Сякаш чакаше да чуе една дума от дядо, за да го смачка с един удар.

— Вуйчо! — обърна се мама към дядо. — Не искам аз такива работи! Върни камъчето, не ставай такъв! Най-напред, то е Дочково. Дай му го, нека той го даде, на когото иска.

И тоя път камъчето пак се върна от разходката си. Един го вземаше, носеше го в себе си един ден и пак го слагаше на мястото му, за да го вземе другият.

Нито татко ходеше на работа, нито дядо се отлъчваше далеч от къщата, а когато случайно мръдваше за малко, мама и татко — ако беше вече мръкнало — изгасяха лампата, туряха камъчето на кревата и като се дръпваха настрана, гледаха към него, за да видят свети ли в мрачината.

— Гледай, гледай! — викаше той. — Нали свети?

Мама гледа известно време и с радостно вълнение отговаря:

— Виждам, виждам, Ламбо! Сякаш малка звездичка.

— Повече на светулка прилича.

Как виждаха светлината — бог знае! Аз не виждах нито звездичка, нито светулка. Мрак и нищо повече.

— Где свети, ма! Аз не виждам!

— Хайде, хайде, отваряй си очите по-добре! — сгълчава ме тя недоволна.

Мама и тате образуваха партия срещу дядо, който, от весел и шеговит човек, стана зъл като оса. Не можеш нищо да го попиташ, дума не можеш да му кажеш.

Нашата къща потъмня. Като че дяволът беше влязъл и обърнал всичко надолу с главата. От мисъл за богатството мама беше запуснала къщата, забравяше ястията на огъня и те прегаряха, докато станат горчиви като пелин.

Никой вече не се засмиваше, а мама, която сутрин обичаше да пее, стана залисана, сопната и плаха. Само нощем чувах как тя и татко крояха да си наредят живота, каква къща ще си построят и на кое място ще си купят лозе. Но на сутринта пак мълчание от всички.

Аз видях ясно, че загубвам и баща, и майка, и дядо. Тия умни, добри и мъдри хора станаха груби, студени и тъпи!…

Една сутрин, като играех с приятели из улицата, един от тях ми пукна главата с камък. При такъв случай по-рано мама ще ме цери, ще кълне приятелите ми и ще ги гони с точилка из улицата, а този път не обърна никакво внимание. Нещо друго беше за нея важното, а моята рана не е голямо нещо. „Ще оздравее като на кученце!“

Това именно ме накара да видя, че съм загубил и майка, и баща, и дядо. Смутих се. Проклинах часа, когато намерих тоя омразен камък. Идеше ми да го взема и да го запратя някъде или да го стрия на прах с теслата.

Но един добър случай ми дойде на помощ. Една сутрин на площадката между двете улички барабанчето заби.

Аз изтичах и с радост изслушах думите на глашатая: „Загубен е един камък от пръстен близо при църквата «Св. Троица». Който го е намерил, да го предаде на семейство Иван Гатеви, еди-коя си улица и еди-кой си номер, срещу добро възнаграждение.“

Глашатаят добави още, че за трети и последен път подканя гражданството.

Тая новина се посрещна у дома не с благодарност. Мама здраво нагълча татко, защото се забавил и не продал в Букурещ камъка, а дядо се ухили широко и победоносно.

— Ха сега да видим какво ще правите! Докато не знаехте чий е камъкът, свободно си крояхте високи и скъпи работи. Ами сега? Ха де? Продайте го де!

— Че защо да не мога? — рече татко сухо. — Да не са го загубвали! Мога още утре да го продам. Това е намерен камък.

— Хубаво, намерен! Ха, продай го де! За мене не се грижи. Халал да ти е всичко. Змийска кост не ща.

На следния ден татко не намери камъка в сандъка, но не обади. Вечерта той каза:

— Тоя ваджийски камък пак липсва. До гуша ми дойде от него. Който го е взел, да го остави, пък утре ще го върнем на хората. Съсипахме се от него. Живота си развалихме. Хайде, казвайте кой го е взел!

Всички мълчаха.

Тогава аз извадих от джоба си една шепичка левове и ги показах.

— Ето! — извиках.

— Какво е туй!

— Тази сутрин аз взех камъка и го занесох у Иван Гатеви. Голяма похвала получих от тях и… тези пари.

Облекчителна усмивка озари потъмнелите лица на моите старци.

Ние пак се намерихме, слава богу!

Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко.