На харман

На харман
Автор: Добри Немиров

Автор: Добри Немиров
Сборник: „Когато бях малък“
Година: 1942

Съдържание:

Стоиш всред хармана, потънал до колене в разстланото житище, въртиш камшика и пред теб препускат двете охранени кончета на чичо Друми и газят най-безжалостно отрупаните със зърна класове — и колкото по-безжалостно, толкоз по-добре. Така бива на вършитба.

Белчо и Дорчо ми станаха най-близки с това послушание, което показаха към мене. И когато им подхвърлях разни думи, за да ги направя по-старателни, вярвах, че напълно ме разбират. Па и кой знае — може би всъщност те всички ни разбират, но ние сме свикнали да гледаме на тях само като на животни. А мога да кажа, че Белчо и Дорчо съвсем не са само животни. Понякога дори като ги гледам известно време, почвам да си мисля, че това са двамата омагьосани царски синове, които чакат спасителя си — да дойде и да разбие магията.

— Чакай, Белчо! Стооой!

Дорчо, който е доста мързеливичък, се спира първи.

— Слушай, Белчо, какво ще ти кажа! — започвам аз с наставнически тон. — Няма вече да хапеш Дорчо по врата, чу ли? От твоите хапения е станал мързелив — не му се работи.

Белчо ме поглежда някак тъй, като че се учудва на думите ми, и се замисля. Но аз знам какво се реди в главата му: „Ха, от моите зъби станал мързелив! Не го знам аз, че такъв се е родил!“

Това са те, Белчо и Дорчо. Поохапват се, посритат се, па пак тръгнат наедно. Тъй им е писано: ще си бъдат наедно, догде са живи! Лошо ли е? Истинско другарство!

Аз въртя камшика, викам, командувам, а около мене по целия харман се носи гласът на класовете. И те също уж само шумят под краката на конете, а всъщност и те си говорят посвоему. Под твърдите стъпки на конете, всред оглушителния шум се долавят викове, копитата нареждат удар след удар и хиляди гласове се откъртват от шума и ту заприличват на плач, ту на писък, ту на песен, ту пък на весел кръшен смях, откъснат от хиляди гърла. Всред шума на хармана чувам каквото си искам. Той ми се покорява тъй, както ми се покоряват Белчо и Дорчо, както ми се покорява и Шаро — пъстрото овчарско куче на чичо Друми, което непрекъснато тича след конете. Шаро е едро куче с голяма глава и рунтава, извита нагоре опашка и с черни тъжни очи, с които гледа като човек. Щом ме загледа, аз чувам как ме пита за това, за онова и най-често пита кога ще дойде обед. Храна има както за конете, тъй и за него. Чичо Друми си обича животните, не ги оставя ненаградени за работата, която му изработват.

И много често Дорчо ми казва: „Аз работя най-много“.

— Мълчи, хитрецо! Не виждам ли аз как гледаш да изклинчиш.

А Шаро, макар и с тъжни очи, гледа към мене и се огъва от смях. Толкова се смее, че дори сълзи му се показват… но дига крак и сити изтрива. Бърза да махне сълзите, за да не се помисли, че плаче. Шаро никога не се хвали, нито подсилва заслугите си. „Нищо — казва си той. — Аз нищо не правя. Пазя само ноще къщата и затова хубаво ме нахранва господарят. Стига ми.“ Зер като заприказваха животните, защо и Шаро да не си каже думата?

— Хайде! Обед иде! — викам аз след кончетата и моят вик ги сепва. Те се напъват и се втурват с нови сили. Камшикът заплющява над главите им и Шаро наостря уши, хуква след тях и из хармана се понася силен радостен лай.

Който не е бил на харман, само той не знае колко е хубаво и приятно там, а за нас, гражданчетата, харманът е нещо безкрайно хубаво. Бях малко момче, за пръв път отивах на харман, но всичко помня. В това село баща ми беше назначен общински писар и ние всички в къщи напущахме града и тръгвахме след него. Но както в града има хубави неща, така има и в село. Хубавото веднага се вижда. Гледайте какъв широк двор! Такова нещо можеш да видиш само в село. Тука има плевня, има сайвант, има кола, па и хе там, под сухата круша, се вижда като клекнала столетница баба пещта, гдето стринка Еленка пече хлябовете. И какъв двор, че за всичко се намерило място, че дори и за хармана!… Огледаш всичко и около тебе се носи безкрайна вълна от хубава миризма. Мирише на билки, на бурени, на цветя, на… сено и още нещо… Каква ли е тая миризма още? Охо… разбирам. Откъм пещта се носи хубав мирис на топъл хляб, вече готов да надникне в гърлата ни.

„Шаро, кажи на господаря да ме извади от пещта!“ — се моли хлябът.

Шаро обръща глава на другата страна и лениво отвръща:

„В господарските работи не се меся. Той си знае работата!“

Как няма да се радваш? Хиляди зрели зърна изпълват хармана и ти знаеш, че всичко това ще ни храни, ще украсява трапезата ни и ще прави живота на хората лек, приятен, весел… Че отгде идат радостите? Нали от спокойствието, което носи само житното зрънце?

— Не спирай, Дорчо! — викам аз на хитрото конче, което все гледа да се позабави.

Белчо и Дорчо са по-доволни от диканята. Впрегнат ги, и те тръгват без никакви усилия, пък и камшикът не ги подканя… Тъй диканята бавно тръгва по класищата и наглед нищо особено не става… Само класовете знаят какво извършват острите кремъкови ножчета…

Въртял камшика над главите на Белчо и Дорчо или стоял спокойно върху диканята — все пак часовете изтичат неусетно бързо и дохожда ред… — знаете ли на какво? — на доматената чорбица. Идете поработете на хармана до обед и вижте какво ще стане. Чичо Друми, стринка Еленка, двете снахи, двамата зетьове и четири деца между тях — всички се наместват около паралията и започват да сърбат с дървените лъжици. Много неща забравих, но обеда на харман никога няма да забравя! Като сега виждам пълната паница с чорба, тлъстичка, пламнала от червения пипер и закитена със стръкче чубрица и вкусна, вкусна… чак ти иде и цялата лъжица да изгълташ!…

Какво е направила тая пуста стринка Еленка, какви неща е измислила, как е готвила, че чорбицата да стане толкова вкусна? Тя мирише на мащерка, на равнец, на див босилек, мирише на харман, на сено, на хляб… Ние сърбаме, дъвчем черната пита, печена в жарава, и гълтаме… и мисъл не ни иде да станем от паралията.

… Че още една паница, че още една, че още една…

— Ха сега дайте динята! — командува чичо Друми.

Разрязва я Радан — първият зет на чичо Друми. Но какво ти рязане? Едвам насочил ножа, и динята — прас! — сама се пука.

Не, аз мисля тук да свърша разказа си, за да не ви възбудя апетита много. Ще ви кажа само това: Искате ли да ви се услади доматената чорбица, идете на хармана, поработете до обед и след това седнете да ядете. И нека си призная: тайната не се крие в майсторията на стринка Еленка — всяка стринка или всяка мама може да наготви вкусна доматена чорбица, но за да стане тя истински вкусна, ще потърсите друг майстор, такъв един майстор, който покрива челата с пот, но знае добре да благославя храната.

Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко.