Кой знае в тез минути тъмни
дали ще й утре мирно пак,
дали ще бурята да гръмне,
дали ще й ясно, или мрак?
Я чуйте, още не утихва
последний на борбата ек
и Марс кръвнишки се усмихва,
и целий свят стои нащрек[1].
Светкавиците да разпорят
се готвят мрачний небосклон
и скоро може на Босфорът
да екне гръм и бран, и стон…
О, родино! О, земльо свята!
Как чудно грее твойта чест!
Я виж, паднаха железата,
кои те стягаха до днес.
Надявай се и бодра бивай,
и вярвай в своята съдба,
но знамето си ти развивай:
бъди готова за борба!
Готви се, та кога удари
часът за боя страховит,
пред враговете нови, стари
ти да въстанеш с грозен вид.
С гърди железни с ярост пълни,
в съюз с орела горделив,
мъсти, гори и хвърляй мълний
и мри с венеца си трънлив.
Защото й славно, майко бляда,
когато слабий тича в бой,
когато стъпканий напада
и мъченикът е герой!
Ох, теб завиждат зли душмани,
чумерят ти се с яд и бес:
за тях са малко твойте рани,
ти малко кръв проля до днес!
На тоя, който те избави,
кат бесни гадове реват!
О, срам! Веригите гнуснави
те изново за теб коват.
Не се съмнявай, не унивай,
съмненьето за теб е смърт;
не пъшкай, сълзи не проливай,
сълзите срам са тоя път!
Борбата й близко, що бледнееш?
Ти имаш случай, ако щеш,
чрез нея славно да живееш
ил в нея славно да умреш.
