Лей се, Дунаве славянски,
в тия прелестни хълми,
лей се ти, поток гигантски,
лей се, радостно шуми!
Ти от векове тук стенеш,
с кръв и сълзи се залян,
шумиш, пляскаш и се пениш
като свързан великан.
Колко скърби са мръщили
твойто къдраво чело;
колко жъртви са покрили
твойто, Дунаве, легло!
Но падна тиранът бесен…
Шуми, Дунаве, шуми
и подобно мойта песен
тон по-ясен приеми!
Лей се, влачи под небето
триумфални си вълни,
бързай, кажи на морето
що си видял в тия дни!
Въз бял Дунав се протака
нов и чуден мост
и Свищов омаян чака,
чака славен гост.
Александър самси иде,
наший татко драг,
да посети и да види
българския бряг,
дето паднаха със слава
руски синове,
дето робът волен става
след пет векове;
за да види как честито
народът живей
и над игото разбито
празнува и пей.
И в града е всичкоживо,
всичко е на крак,
всяко сърце е щастливо,
всеки поглед — драг.
От тирана, от злодеят
никой няма страх,
пряпорци се волно веят —
кръстове по тях.
Накрай града едвам сварят
с трепетна душа,
вик се чува: „Царят, царят!“
Ей го, прилетя!
Красен, горделив кат ляндър
в полски цветове,
появи се Александър
всред куп князове.
Гледат, гледат и не верват…
Млад, голям и стар
свалят шапки… потреперват
пред Северний цар.
Всички сърца затуптяха.
Царят приближи:
всички очи се наляха
с радостни сълзи.
Ала той умилно, даже
гледа ги засмен,
кат че иска да им каже:
Елате към мен!
И народът поздравлява
своя цар велик
и небето заехтява
от радостен вик.
Старците от умиленье
ронят сълзи там,
други падат ка колене
във възторг голям.
И девойките напети
дават му цветя,
и цалуват му ръцете
малките деца.
И майките там повдигат
рожбите си с жар,
и го сочат, и им викат:
вижте наший цар!
А пък царят, като гледа
как народ милей,
като баща между чеда
тихо сълзи лей.