I
Земя черногорска,
уважавам те,
земя бедна, горска,
земя туркоборска,
поздравлявам те!
Поздравлявам твойте
голи висоти,
горите, усойте
и във тях геройте,
що ги раждаш ти.
Бедна си, безродна,
скръбна си на глед,
дива, непроходна —
ала си свободна
земя в този свет.
Във тебе не блеят
безбройни стада,
рози не виреят,
гроздове не зреят
по твойте бърда.
Златната коприна,
в теб не става тя,
кат мойта родина
ти не си градина,
пълна със цветя.
Нищо не те кити!
Тук само цъфтят
лаври по скалите,
колкото момите
венци да сплетат!
II
Градове богати
ти ги не владейш,
с монументи злати,
с мраморни палати
ти не се гордейш.
Но всяк връх, усоя
и всяка скала
показуват броя
на толкова боя
и славни дела.
Теб те не смръсява
ни тиран, ни роб.
Врагът в теб не влява,
влезне ли — тогава
ти му ставаш гроб.
Турчина трепери
от ужас, позор,
колчем с теб се мери.
И вечно се пери
снежний Дормитор![1]
III
Нивга не ще ида
в родната земя
на славний Пелида,
де на Леонида
почива праха —
та с глас тих и жален
да прикажа там
наший бит страдален,
наший бунт печален,
наший яд голям;
защото гласа ми,
ако бъде чут
и из гроба стане
със своето знаме
някой герой лют
и поглед сърдито
в мене като впий,
с дума гръмовита
той грозно попита:
„Колко бяхте вий?“
IV
Но ти, земя бедна,
на такъв въпрос
няма да си бледна:
да дадеш си вредна
ответ горд и прост.
Ти можеш показа
твоя народ гол
без срам, без омраза
ти можеш му каза:
„Имам Вучи дол[2],
двайсет Термопили
имам аз до днес!“
И пред твойте сили
би се зачервили
Спарта, Ахилес!
V
Живота ти й жалък,
суров имаш лик,
корав имаш залък! —
Но ти, народ малък,
си народ велик!
