Сред селото, на поляна,
гайдата пищи
и хорото се зафана,
буйно се върти.
Моми скачат пременени
с пролетни венци,
до тях с шапки накривени
младите момци.
Пред хоро (каква картина!)
царят е на трон.
В тая весела дружина
весел е и он.
И пред него селци прости
стоят прави там:
царят им дошъл на гости —
празник е голям!
Те се чудят, те ожидат
що ли ще рече!
Доживяха, за да видат
царското лице.
Ала той им дума: „Братци,
седнете и вий!“ —
Всички сядат. Всяко сърце
сладко в гърди бий.
Те в ума си бога фалят
и всички наред
си чибучките запалят,
кат пред своя кмет.
Той ги гледа, той ги пита
с глас приветен, тих
и за хора той ги счита,
става равен с них.
И в очи им се набират
сълзи в тоя миг,
и се чудят как разбират
неговът език.
Гайда ручи и момите.
скачат, рипат с смях,
и провикват се момците
весело до тях.
И при тия прости хижи,
при тоз весел звук
цар забравя слава, грижи,
трон и Петербург.
А пък селци се подръпнат
и другар с другар
се поглеждат и си шъпнат:
„Колко харен цар!“
