О, недейте обсипва с презренье
тая жъртва без име в света,
помислете как страшно тя вене
йоще млада в срамът и в скръбта.
Съжалете таз хубост нещастна,
съжалете тез мокри очи,
таз тъга безнадеждна, безгласна,
що в них ясно, тъй ясно личи.
Не заслужава тя съд безпощаден
(тя е гладна, трепери от студ).
Ваший смях е язвително-хладен,
ваший поглед — убийстве и лют.
Може би не сама тя прегърна
доброволно таз горка съдба
не веднага от правий път свърна,
не пропадна без тежка борба.
Тя падна под гневът на живота,
като хиледи други в светът,
за да буди вражди и охота
и да лази нищожна в прахът.
Не гонете я с хули, и тя е
равна нам и доброто желай,
тя е щерка, сестра, тя жена е,
и тя чувствува, мисли, страдай.
Тя бе слабо и крехко създанье,
разчовъркайте ваште души,
усетете на миг състраданье
към цвета, що го буря скърши.
Ти далеч си от Рона кристална
и от родното слънце, климат!
Сиротице, каква чест печална
те донесе в тоз край непознат?
Подслон никъде ти не намираш,
ти си странна под чуждо небе,
ти за помощ ръка не простираш,
и да простреш напразно ще е.
Не за шум, веселби, не за корист
тя тури си тоз търнов венец!
Помислете си нейната горест!
Представете си нейний конец!
Каква скръб безнадеждна я губи!
Я се взрете в туй бледно лице,
задушете инстинктите груби
и попитайте вашто сърце:
кой ли вихър я в бездната фърли?
Кой ли удар я млада свали
във разврата и нуждите върли.
В туй море, пълно с рев и скали.
Дали зло? Дали страст пък фатална?
Или глад? Ил вражда? Ил любов?
Кой разбра участта й страдална?
Кой чу нейний отчаений зов?
Кой е крив? Обществото ли? Тя ли?
Ил живота — енигма, мечта?
Ил живота, де никой не жали
сред голямата вечна борба?
Дето страстите нам са кърмило,
а пък слепият случай закон,
дето злото навред се е впило
и нещастьето вдигнало трон!
Ний не знайм! О, не фърляйте й камен!
Замислете се вий по-добре
и духът, в който грей божи пламен,
ще прости ил поне разбере…
