Пътешествието
| Пътешествието Автор: Иван Вазов |
От моя нѐхар и покой,
като се бях отрекъл вече,
другар желаях да съм твой,
за да пътуваме далече.
Но мойто сърце в тоя час
изпадна пак в недоуменье:
другар не щъ ти бъда аз,
адио! Тръгвай си без мене.
Цалувките и жалний вик
на мойто либе сладкодумно
побъркаха внезапно, в миг,
туй намерение безумно.
Очи му днеска по-пламтят,
не ще ги никога забрави,
и жалостта му тоя път
по-привлекателно го прави.
То ме притиска до гърди
и във небето ме заклина,
ту че го мразя ме беди,
ту моли ме да не замина.
О, как да мисля аз за път,
като го гледам че въздиша,
и тия сълзи, що текът,
да тръгна без да ги обриша?
Да опустеят тез места
и таз омразната чужбина,
що потопиха в жалостта
днес моята безценна Рина.
И ти, о друже, кой не знайш
любов какво е, а най-паче
не се е случвало да трайш
пред либето, което плаче —
на добър час! И тая страст
пази се да не те смущава
и от която нивга аз
не искам, друже, да оздрава.
|
Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко. |