Патриарх Евтимий
Автор: Иван Вазов
2 януари 1906 г.
Автор: Иван Вазов

стихосбирка: „Легенди при Царевец

Година:


Съдържание:

Това било такова зрелище, което и камънете е можало да разплаче.
Григорий Цамблак

I.

Загина столицата. Кули вековни
рухнaха след тежка борба,
рухнаха палати и светини чутовни,
борци връхлетя ги ужасна съдба!

В развалини смрадни Трапезица пуши
премина над Царевец огнен потоп,
край трупове грозни Янтра лъкатуши.
Превърна се Търново в гроб.

II.

Кого вързан водят към Царевец – горда
люлка на царете – превърната в прах,
в развалини чадни? Кого турска орда
по урвата тласка с ругателен смях?

Кой е този старец, сломен от страданья,
пътник за Голгота със приведен гръб,
кого с плач прощален, с вопли и риданья
народът изпраща, премалял от скръб?

Патриарх Евтимий. От влажна тъмница
на смърт го повели. Ще падне под нож
глава беловласа – сетнята звездица
ясна ще угасне в народната нощ.

И ето Евтимий, светецът народни,
на лобното място стига в пот облян –
великият старец, вождът благородни
на народ пропаднал във робство и плян;

безстрашния пастир в бедите опасни,
в добри дни и лоши народу другар,
Евтимий, на Търново в дните ужасни
последний бранител и последний цар!

Ще умре Евтимий. Ще бъде посечен
въз зида, пред взора на плахий народ,
напуща живота за друг, безконечен,
за сетен път вижда небесния свод.

И оттам, безмълвен, взор плачущ обръща
към бившата слава в съсипни и чад,
народ коленичил той с поглед прегръща,
тихо благославя разсипаний град.

И за път последен, към Бога ръцете
кат дигна, извика: – О, Царю Небесен,
Създателю Творче, Царю на царете,
нека бъде Твойта света воля днес.

Приимам покорно конеца си люти,
навеждам главата пред строгий Ти съд,
молитвите наши, Господи, не чу Ти,
не чу на народа български гласът.

За грехове тежки нас тежко удари –
ужасен бе, Боже, светият Ти гняв!
Обляха се с кърви Твоите олтари,
царството загина – Ти, Боже, си прав.

Умирам и ази. Но, Боже, кръвта ми
на Твоята ярост нека тури край,
закрили народа, пощади деца ми –
сиротите мой, – утеха им дай.

Омекчи сърцето на върли душманин:
много кръв проля той – стига да я лей.
Раните на моя народ окаянен
с балсама на Твойта милост ги залей.

Дай му крепост, сила в тия дни усилни,
дай му вяра твърда, дух бодър му дай,
изпитните страшни, със сълзи обилни,
да прекара мъжки, верен Теб докрай.

Не забравяй вечно църквата Си в иго,
не оставяй, Боже, винограда Свой
на покруса вечна. Спомни, пожали го,
българското племе. Сбогом, граде мой,

на бившата слава гробе почернели,
сбогом, борци, спящи под прясната пръст,
сбогом, чеда сладки и осиротели,
сбогом, мой народе – под тежкия кръст!

И старецът кротко глава снежновласа
сложи под топора. Джелатин махнa.
О, чудо! Топорът в въздуха запря са,
вцепи се ръката и веч не мръднa.

А старецът, молящ, стои на колене,
удара очаква и светлий венец
мъченишки славен. Но се вкамени
ръка и секира над Божий светец.

– Стани, старче чудни! – пашата изрече,
уплашен и бледен, – въз теб нямам власт!
Твоят Бог велик е и сам се изпрече
между теб и гроба. Иди си у вас.

Евтимий тогава изправи се ясен
и взор благодарствен към Бога пратu.
И падна в нозе му джелатин ужасен,
цалувайки скута на мъжа свети.

III.

Но скоро нов страх и смущенье
народната радост стъмни:
пашата на зло заточенье
там смъртната казън смени.

И вопли, и горко риданье,
и Търново чер мрак покри!
Евтимий на тежко изгнанье
отива през тъмни гори.

Разделя се пастир от стадо,
делят се деца от баща,
изпраща го старо и младо,
цалува десница света.

И сълзи горчиви се ронят
по бузите мокри сега.
– Владико, къде те пак гонят?
Де носиш таз стара снага?

Кому ни оставяш, нас бедни?
В скръбта ни кой нас ще теши?
Кой с благо око ще погледне
във наште неволи, души?

Кой друг ще ни дава поука
с примера си в тежкия час?
Кому да се надаме тука?
Кой плакал би заедно с нас?

Един ти душите ни гладни
с духовен питаеше хлеб
и ангел хранител ний, страдни
човеци, намирахме в теб.

Ти с нас и за нази страдайше,
крепеше ни с блага си реч.
Учителю кротки, сладчайши,
кому ни оставяш ти веч?

О пастирю мили, бъди ни
ходатай пред Божия съд.
Владико наш, благослови ни,
прости за последния път!

И плачат във мъка безмерна,
обливат му с сълзи ръка,
цалуват полата му черна,
цалуват му боси крака.

И болни с надежда там лягат
в праха пред изгнаника свят,
и майки децата си слагат,
да падне въз тях благодат,

а други тревицата скубят
за спомен свещен и за цяр,
и всичките хълцат, че губят
наставник, баща и другар.

От сълзи и той се задавя,
покъртен от толкоз любов,
с трептяща ръка благославя
наокол народа Христов.

– Прощавайте, чеда любезни,
прощавай, народе мой скъп!
Душата ми плаче и чезне
пред вашите сълзи и скръб.

Безжалостна вражеска сила
ме гони, дели ме от вас.
Под Божия само закрила
оставям ви грешният аз.

Надейте се Нему със вяра:
ще спомни народа си пак,
без мяра наказва, без мяра
и люби, че Той е всеблаг.

Живейте в съгласье, без злоба,
пазете отцовский завет.
За вас ще се моля до гроба,
ще моля и в другия свет.

Но глухи в гърди му стенанья
прекъснаха пастирска реч.
И турци, при общи риданья,
подкараха пътника веч.

И дълго плачът на тълпата
следеше изгнаника клет,
най-после влезна в планината,
изчезна от нейния глед.

И турци – кръвнишки другари –
изтръпнали там се дивят,
по друма на пътника стари
сега чудеса се вестят:

гората си ветви накланя
над него със почет дълбок,
свирепият звяр му се кланя,
брод дава у бесен поток.

Божa благодат осени го
във тежкия път на скръбта
и ангел невидим крепи го
по урви, по трудни места.

От връх един гол той пак зърна
народа далеко. Тогаз
в въздуха го тихо прегърна
и благослови го без глас.

И паднаха вси на колене
с прострени към него ръце,
за сетен път облик свещени
поглъщат с очи и сърце.

И дълго там старецът славен
молu се за българский род
с ръце към небето, изправен
един във лазурния свод.


  Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко.