Шишмановий бряст

Шишмановий бряст
Автор: Иван Вазов

2 януари 1906 г.

Автор: Иван Вазов

стихосбирка: „Легенди при Царевец“

Година:

Съдържание:

„Това дърво трябва да се пази...”
(Надпис, закован на дънера на бряста при
джамията въз Царевец по заповед на царя)

Кога Шишман от Търново да бяга
пред бурний натиск на сганта победна
на Баязита – сган за кърви жедна,
и гибелта разбра на свойта драга

земя нещастна, царство, трон и слава,
и върху Царевец прощален поглед метна,
видя изсъхнал бряста там. Тогава
викнa към бога, реч каза заветна:

– О боже, страшно ти наказа нази.
За грях велики гине ми народа.
Чрез твоя гняв изгубвам трона ази,
той губи сила, почит и свобода.

Безверен враг ни с огън, меч напада
и ти допусна туй, невъзмутим, безгласен!
Нек бъде твойта воля безпощадна,
прекланям се пред твоя съд ужасен.

Но, господи, кога ти гняв утихне,
смисли за моя клет народ и нека
лицето твое да му се усмихне –
прати му спас, да не е роб до века.

И свършекът когато приближи се
на неговото робство и страданье,
денят на твойта милост – покажи се –
прати му знак за радост, упованье

и нека тоз изсъхнал бряст тогава
да се раззеленее пак разкошно,
да види всяк, че твоя гняв престава;
че строг си, но и милостив си мощно.

И жалний цар чу таен глас: „Да бъде!”
И скоро царството паднa, загина царя
и турчин лют, на божий гняв оръдье,
издигна полумесец над олтаря.

Пожар превърна Царевец злочести
в развалини; дворците на Шишмана
изчезнаха – див бурен ги замести.
Единът бряст изсъхнал прав остана.

II.

Минa век, друг минa в неволи тежки,
измина йоще век в сълзи, окови.
Народа лей към бога сълзи жежки:
„О господи, забрави кръста си Христови!”

И гледа скришом в жалостта си тая
към Царевец, на бряста сухи, бледни...
И цар Шишман на всеки век във края
из гроба иде бряста да погледне

и пак печален в гроба си той ляга.
Тече четвърти век. Въздиша роба:
умрелий бряст живота не засяга –
скелет стърчи на славата въз гроба,

символ печален на съдба народна,
останка мъртва, всичко преживяла,
чер спомен, килнат кръст, що някой бодна
над хладний прах на волността умряла.

Фърчат години... сe тегла, окови...
Но един ден, в туй черно иго,
по бряста пъпки профърчаха нови
и млада шумица развесели го.

И брястът завиря, зазелени са,
с премяна пролетна се бързо киче
и тих ветрец му листите разтриса,
и песен звънка там звучи от птиче.

Видях търновци туй боже чудо,
разбраха, че денят настава славни,
в гърди сърца разтупаха се лудо
на милостивий бог пред знака явни.

– Виж, виж, раззелени се! – шъпне
прегърбен старец в радост на унука
и майка сину сочи го, кат тръпне:
– Разлисти се! Виж, чеденце, оттука!

Показва го съседът на съседът,
из двор, из окна и из дупки скришни
усмихнати лица към бряста гледат –
изтръпнали едни тирани хищни.

И скоро радостна се вест разпръсна:
„Спасител-брат дойде! Ура!... Осанна!”
Земя поробена за нов живот възкръсна,
блеснa свободата многожеланна.

И цар Шишман, във ликуванье тоже,
из гроб изскочи, бога той прослави
и викна просълзен от радост: „Боже,
сполай ти – ти забави, не забрави!”

Бележки

Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко.