Теодорѣ Благочестивѣй царицѣ великаго Царѧ Iоанна Александра, сѫщоиѧ отъ рода Еврейскаго, вѣчная памѧть.
Синодик на царя Бориса
I.
Що до днес не е ставaло
в славно Търново високо –
не виждaло, не слушало
царство българско широко?
Що до днеска царско щенье,
царска воля не вършила –
но с такова посрамленье
още трона не плашила!
Смут в болярски трем честити,
смут в колиба и във мандра.
Думи шъпнат се сърдити
за Ивана Александра.
Цар влюбил се, цар греховен,
за изгора чародейка,
ще се жени цар върховен
за безродната еврейка,
за поганка хубавица,
за девойка друговерка –
златоткана багреница
Юдина ще носи щерка!
Александру без момата
скиптъра му тежко бреме,
трън – короната му злата.
Влюбил се и ще я вземе
въжделената си Сара!
Пустата любов не знае
ни закон, ни род, ни вяра,
в хижа и в палат – това е.
Мъдро сърце прави лудо,
царя – роб, стрела злодейка!
А прекрасна е за чудо
златокосата еврейка.
Страстни очи – жар и пламен,
красен лик – светец смущава,
сладък глас бездушний камен
оживява, разтопява.
Вuдел я и я залюбил
цар греховен женолюбец,
вuдел я и сън загубил
възпламтелий сластолюбец...
Плаче в черно пременена
изоставена съпруга,
в манастир отдалечена,
място сторила за друга.
Зле го съди, укорява
глухия народен ропот,
гняв господен прокобява
несмълкаемият шопот.
Еня ли го от мълвата
светска? Нека си роптае.
Той е господар в палата
и там Сара ще сияе.
II.
Ето в храма на светите
Четирийсет мъченици
пред велможи знаменити
от пречестните владици
рядък се обред извърши:
покръщеньето на Сара –
и със миро се избърши
пятното от чужда вяра.
Сара веч е Теодора,
християнка благоверна,
новата звезда във двора,
хубавица безпримерна.
И във Царевец на трона
сяда новата царица,
на главата u корона,
на снагата багреница.
След година Теодора
син Шишмана царю дава.
Радост, ликуванье в двора;
и навън поличба става:
замъглила се комета,
рядка гостенка на свода,
а за хора вест проклета.
Плахо кръсти се народа
и мълви смутен и бледен:
– Тая нощ е нощ зловеща:
цар роди ни се последен,
таз звезда за зло подсеща.
А кометата си плава
по небето мълчаливо,
на земята страх задава;
и жените боязливо
към зловещото звездище
като сочат в небесата,
с трепет си говорят: – Вижте
на еврейката косата!
Като нея и теглата
дълги ще да бъдат наши! –
Клати селянин главата
и боляринът се плаши.
III.
Щерка втората година
Александру Сара дава –
ураган със рев замина
над смутената държава.
През деня, във кой роди се
злоорисаната Мара,
най-високий кръст срути се
на светата лавра стара.
Халата бучи. Уплашен,
простият народ си казва:
– Тоз ладенец дар е страшен,
тази хала го предсказва.
И той поглед плах обръща
към палата горди, дето
Александър си прегръща
с радост бащинска детето,
щерката си в белоснежна,
скъпа пелена обвита –
бъдещата майка нежна
на свирепий Баязита[1].
