Борът
| Борът Автор: Иван Вазов |
- Борът
- Сиромахкиня
- Новонагласената гусла
- Отмъстител
- Волентиринът
- Пряпорец
- Панагюрските въстаници
- Свобода или смърт
- Радецки
- Де е България?
- Мамино чедо
- Пътник и Витош планина
- 1875 година!!
- На една майка селянка
- Завет
- На приятелите ми Г. и А.
- Дедите наши злочести
- На пушката ми
- На Гергьовден
- Сиркеджи-скелеси
- Мисли върху една картина
- Амнистия за българите
- Абдул Хамид
Там, дето се види Балканът високи
край дола тракийски, на южна страна,
да пуща стремливо плещи си широки,
величествен, страшен и прав кат стена:
там, дето се дига на мрамор основи,
сред хълми зелени, покрити с цветя,
де всичко шумува, играй, песнослови:
зефир, водопади, врабчета, листа -
в туй весело място, рай земен прекрасен,
издига се мълком със жълти стени
скит древен и жален кат спомен безгласен
в тез хубости нови на старите дни.
Наокол е шумно. Но в тази ограда
е глухо, безмълвно, всегдашен е сън,
едвам се зачува дотук водопада,
кой пеняст гръмливо бухти си навън.
А в този скит спокоен, скит стар християнски,
над черквица ниска със вехти светий
се бор възвишава на ствол великански
и върха си черни във облаци крий.
Кат кедър вековен в Ливанска пустиня
разперил е клони, потънал в мечти
свещени и тайни. На стара светиня,
на гробове неми той сянка държи.
Монах белобради, старик стогодишни
го помнят се толък, се толък голям,
нито пък са чули от хора предишни
кога му е корен забоден бил там.
И може би тоя гигантин вековни
на бившата сяйност свидетел да е
и случки големи той още да помни,
които в живота си дълги виде...
И тъй той живей тук години безчетни
със бури и хали в неспирна борба
и мразове зимни, и пекове летни
минуват безследно над горда глава.
Но в тая му пора, де всяк се дивеше
на негова хубост и височина,
понеже и той сам от тоя свят беше,
то общата участ, уви го стигна.
В нощ тъмна и мрачна внезапно се чува
от горски усои гръмовен, див глас
и хала ужасна завя, залудува
с нечувана ярост и гняв дотогаз.
Долините жално ехтяха, пищяха,
пищяха полята в бурлиавата нощ,
Балкан се тресеше, горите ревяха...
И всичко поваля стихийната мощ.
Кат винаги борът сърдит, непокорен
се бореше храбро с туй страшно духло
и в тоз бой отчаен, изкъртен от корен,
с шум грозен простира гигантско тело.
Падна веч! И как е величествен, жален,
прострян на земята столетния бор!
До снощи той беше тъй горд и начален,
чело му летеше към синий простор.
Тогава утихна веявица люта,
гиганта надменни кат с трепет срази
и пълна от почит към жертва прочута
та място отстъпи на скръб и сълзи.
|
Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко. |