Чедото си, клета, жено,
не кълни го веч,
че то младо и зелено
бега надалеч,
надалеч в Херцеговина
слава да сдобий
и в бунтовната дружина
с турци да се бий.
Ти наричаш пребледняла,
пълна с тегота:
— Ох, затуй ли съм раждала
чедо на света?
Зарад туй ли съм кърмила
моето дете
и любила, и пазила
то да порасте,
та когато да ми вдъхне
радост на сърце,
та кат пиле да изфръкне
из мойте ръце:
да го мисля и да плача
и срам да бера,
тежки ядове да влача,
от жал да умра!
Майко, знам, че те прободе
много остър клин.
Кой знае жив дали ще доде
милия ти син!
Не съди го, майко горка,
нито го кълни,
че оставя без подпорка
твойте старини.
Че сърцето му от жалост
веке не търпя,
че кръвта му млада с ярост
за бой закипя;
че не щя веч като нази
в робство да живей
и до века да го гази
турчина злодей!
И ако те вест попари
от страшния бой,
че синът ти се удари,
че паднал е той,
като майка поплачи си,
сълзи порони,
но честта благослови си,
а я не кълни.
И пред бога с думи чисти
молитва стори,
повеч майки с чеда исти
той да надари!
