Аз, синко мили, умирам,
смъртта си близо съзирам.
Чуй мойта воля, додето
ми йоще бие сърцето.
Не чакай, синко Иване,
след мен да найдеш имане,
да поменуваш баща си:
ти знайш, че бяхме сирмаси.
Не ти оставям дворове,
ни стадо сиви волове,
ни вдън ковчега паници
с пиндари, йоще с жълтици;
ни пълен житник със жито,
ни в изба буре честито,
да пиеш и поменуваш —
благатък ти да добруваш.
Но аз ти, синко, оставям,
в наследство тебе дарявам
таз само къща прогнила
и мойте пусти теглила.
И мойте мьки клетнишки,
и мойте сълзи, въздишки —
и твойта душа нек пати
туй, що изтегли баща ти!
Едно ти само не давам
и него не ти прощавам:
в тегло кат мене примирай —
но роб кат мен не умирай!
