Ах идеали, идеали!
| Ах идеали, идеали! Автор: Добри Немиров |
- Робство
- Език свещен
- Скъпи мъченико!
- При малкото добруджанче
- Една паметна вечеря
- „А кой не знае да обича, нищо не струва“
- Четири имена
- Свобода
Преди дванайсет години Любен Станчев, Хр. Капитанов и Димитър Смоков, ме поведоха от Добрич към Каварна.
— Ще те заведем в една истинска българска къща, — каза Станчев тъй приятно задянат, като че току що си спомни за нея. — Бащата, — поясни той, — и двамата синове паднаха убити при Чеган, в миналата война, майката, останала с другите двама, понесе своята съдба с небивала твърдост. Един ден двама хлапаци рекли да ѝ се подиграят за това, „че е българка“ и ѝ се надсмели, че харизала кокалите на двамата си убити сина на „арабите“ в Македония. Тя се обърнала съвсем спокойно с думите: „Имам още двама, вий да му мислите! За тия думи тя окуця с левия си крак, но пак не падна духом. Тя непрекъснато таеше в душата си някаква закана, която готвеше да излее върху нечия глава. Сега — завърши Станчев, — ще те заведа в тази къща.
Влизаме. Къщата запусната, покривът прохълмен, дворът буренясал. И като отневидело, пред нас се яви невъзрастен човек, брадясал, бос и дрипав, с ръце в джобове и шапка метната към тила.
— Я гледай! — много си остарял бе! — се учуди Станчев. — Той понечи да запита още нещо, но като вид, че къщата се е превърнала на събореница, наведе глава смутено. Започнахме да задаваме въпроси, но той нито веднъж не отговори. След още няколко запитвания, той се навъси, и цял почервенял от гняв извика:
— Стига бе! Махайте се от тука!
Излязохме. Мълчаливи и подтиснати, потеглихме из улицата. Оттогава аз нося в душата си — заедно със своята мъка, още и целия тоя буренясал дом с всичкия ужас, който надничаше от изпотрошените прозорци.
Добруджа доби свободата си, сметките се разчистиха, хоризонтите се избистриха, но домът на българката стои в мен цял и нещастен, какъвто го бях видял тогава. Бих желал в душата на всеки българин да има по една подобна руина. Тя ще стои всред пътя между свободата и робството и ще показва на всеки българин какво трябва да прави, за да си бъде все тъй горд и силен.
Сега, след освобождението, наново отивам в Каварна. Споменът за тоя дом ясно изпъква пред мен. Една обикновена руина, а стана основа на друга една постройка, тоя път огромна, необхватна, несломима. Че нали върху страданието и жертвите се издига свободата? Каква свобода можеше да дойде, ако българските краища бяха лишени от майки, които знаят да жертват всичко свое, та дори и себе си?
Тоя път не ме посрещна народ както преди дванадесет години. Кметът и аптекарят се явиха при автомобила ми и ме взеха под своя грижа. Изглежда, че дружбата между кмета г. Далакчиев и аптекаря г. Василев беше истински приятелска. Кметът е интелигентен млад човек с големи литературни и обществени интереси, а Василев роден поет.
— Тук, г. Василев, преди дванайсет години срещнах една аптекарка — госпожа Арнаудова от Русе. Где е сега тя?
Младият господин мръдна глава малко смутено, и едва чуто рече:
— Тя почина преди четири—пет години. Госпожа Арнаудова—Василева ми е майка. Тая любознателна и много интелигентна жена беше една истинска патриотка. Ясно си спомням хубавия разговор с нея. Ето, че сега виждам и нейния син.
Тая приятна среща с кмета и аптекаря ме много зарадва: — Те ще ми разкажат много неща за миналата Каварна.
И сега, аз и тия нови приятели се движим из главната улица към мястото, гдето трябва да държа сказката си и зад всяка тяхна дума виждаме духа на новота, отразен в мислите, които ми се разгръщаха тъй охотно. Кметът, г-н Далакчиев прегърнал грижите на своите граждани се натоварил с много планове, зад които Каварна е вълшебно красива и богата. Той усилено работи за прокарване на нови улици, за постройка на нови общински хамбари, на бани, на пътища, на водопроводи, канализация...
Аптекарят Василев е умен, жизнерадостен човек между тридесет, тридесет и пет години и носи темперамента на жив, романтичен поет. Колкото кметът е загрижен за града, толкова аптекарят е погълнат от грижата да напише нещо блестящо. Макар и да казва, че живее с поезията съвсем случайно, все пак тя му е най-близкият другар. Прочел е всички наши писатели и е успял да изработи свое чувство към техните дела. Оттук може да се види колко близко живее със своето призвание.
И, разбира се, когато кметът докара думата до неговите стихове, той веднага започна да декламира. Изредиха се лирични, епични, сатирични и разни още стихове, написани ловко, звучно, с един тънък усет към стихотворната техника.
— Напишете в тефтерчето ми, — го помолих аз — един ваш куплет. Нека имам и от вас един спомен.
И той написа:
— „Ето стъпки отдавна обходени...
Нейде късен оркестър в нощта,
и пианото шепне рапсодии
— Меланхолна, фалшива тъга.“
Бавно се движим из улицата, но аз малко по малко откъсвам вниманието си от тях. Животът на улицата с всичко движещо се из нея, — с малките дюкянчета със старите занаятчии, с бавно пристъпящите селяни, привличат вниманието ми. В тоя живот има нещо, което притежават всички малки градове — да се задоволяват с малки облаги. Но това не пречи животът да има свой стил и да се движи по силата на един деен и плодоносен импулс.
Държа сказката си. Пълният салон следи с най-голямо внимание всъко мое движение. След едночасово говорене — свършвам. Виждам, че никой не се е приготвил да ми поднесе цветя както ми поднасяха навсякъде из Добруджа! И тоя факт ми дава възможност да кажа на публиката, че макар и да не ми се поднася букет от цветя, аз виждам друг един букет тоя път от истински брилянти. Те са толкова много, колкото чифта, очи ме гледат в тая минута. И казвам:
— Не виждам никакъв букет. За първи път публиката не ми предлага цветята си, но... — и тъкмо започвам за брилянтите, някой от публиката се обажда:
— Цветя не ви носим, господин Немиров, но ви донесохме сърцата си.
— Браво! — извиквам аз възхитен. Обади се един, чийто подарък беше много по-блестящ от моите брилянти. — Благодаря ви от сърце. Взимам вашия подарък с голяма радост.
Вечерта съм в отредена за мене стая за нощуване. Столове, столчета, килими, килимчета и много, много възглавници. Лягам си но не ми се спи! Някой декламира или „скандира“, както казваше сам авторът. И образите на възпетите от него четиридесет девици водени от най-голямата — на име Калиакра, се движат пред очите ми. Четиридесет българки героини, се хвърлят в морето, защото не желаят да изгубят вярата си...
Задремваме, но съзнанието е още будно, то ме води при българката с тримата сина... И ето на, всички изчезнали и останал само един... „Я се махнете от тук“! Защо беше толкова кипнал дрипавият брадат момък? Как да не е кипнал, когато между него и нас връзката бе съвсем, съвсем скъсана? Прозорците зеят като дупките на череп... развалина, която говори непрестанно. Тя разказва легенди за българи исполини, за герои бащи и героини майки, за... — Но кметът ме гледа отдалеч и ми говори със сочния си глас: — „Всичко това ще се премахне, и ще се застрои с нови сгради, светли, чисти, хигиенични... Слънцето ще ги облива щедро със своя блясък, въздухът... и... всичко изчезва...
Към Калиакра! Гледам към тоя малък висок полуостров с такова очакване, като че там ме чака някакво чудо.
— Какво е това село? Как се казва? — питам.
— Гявур-Куйчук.
— А оная сграда?
— Училището.
— Добре, заведете ме там.
Влизаме. Явява се бавно-бавно една жена.
— Вий учителка ли сте?
— Директорката.
— Добре, моля заведете ме в една класна стая. Тя ме гледа съвсем спокойно. За да направя един приятен ефект, добавям, че името ми е едикакси. Аз помислих, че това ще я стресне, но не стана така. Тя ме погледна още по-равнодушно и сякаш още по-бавно протътри стъпките си към класната. Тоя спокоен темперамент ми хареса. Той е много пригоден за смислена работа.
В коридорчето бяха наредени около 50-60 чифта налъми. Едни купени, други — домашно изделие... Това бяха обущата на децата, а те стояха в класната по терлички. Селски дечица, чисти, измити, с хубави лица и живи, умни очи... Да ти е драго да ги гледаш. Поприказвах си с тях, четоха ми...
— Сега, деца, можете ли ми каза кой съм аз? Чували ли сте моето име? Чували? Кой ще ми каже какво е чел от мен?
Едно вдига ръка и произнася:
— Свобода и хлъб!
— Така, много добре!
Поприказвах си с тях още малко и излязох. В пътя за Калиакра мислех само за тях и за многото деца, които видях из училищата в Добруджа. Онова, което се изгуби от тежестта на миналото си, вече отива. Иде нещо ново, здраво, хубаво. Елате да му дадем път! То ще трябва да закрепне, да бъде пазач на новите ни идеали.
Ах, идеали! Идеали! Вие сте и щастието и страданието ни. Така казва историята...
|
Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко. |