Повярва ли думите ми?

Повярва ли думите ми?
Автор: Добри Немиров

Автор: Добри Немиров

Сборник: „По равната земя. Из Добруджа“
Година: 1942

Съдържание:

Робство

Свобода

Равно, равно, равно като тепсия. Много пъти са ми разказвали, па и нерядко съм чел за безпределността на Добруджанската земя, без да съм успявал да постигна каква да е реална представа за нея. А ето, сега вече я виждам пред себе си такава, каквато си е — просторна и равна. Не току тъй народът си я нарича Равна Добруджа. А не само това. За нея може да се говори толкова дълго време, колкото е потребно да се обходи цялата. Поетът също има какво да каже за нея. Черната угар, протегнала равни пипала от хоризонт до хоризонт, нима не ви изпълва с възторг? Сега аз виждам земята само черна, но каква ли е, когато пролетта я облече в нейната най-китна премяна?

Мъча се да си обясня защо се радвам толкова на добруджанските голи есенни простори, когато липсват изкласили ниви, буренясали синури и разклонени храсти... И веднага си спомням една моя констатация, когато проучвах народните песни. Аз узнах, че българинът не се радва на природните хубости, защото сам той е в непосредствена близост с природата и то тъй, че напълно се слива с нея. Той казва: „Дай Боже дъжд“ не за друго, а само за „да се роди ръж“.

Ето и сега, загледан в безкрайните равнини, с които плугът е направил множество черни линии, аз без да искам правя сметка какви и колко много храни би донесло това богато Добруджанско поле. И тая моя мисъл ме накара да се изсмея. Зер нали и аз съм българин? И макар и да съм поет по призвание, не забравям да дам преценка и на практичната сила на земята.

А то е наистина нещо ненагледно. Земята е напълно равна. Тук-таме ще се изкриви линията за някаква малка могилка и пак ще се понесе все такава — равна, черна, безкрайна.

Престана дъждът, огря малко слънце и орачи и овчари запъплиха из равнини и долини. Тук всичко е едро: и нивите, и воловете впрегнати в плуговете и хектарите, с които стопаните мерят богатствата си — и самите стопани едромустакати, едрокалпачести с дълги бозави шуби... Работата кипи. Плугове повлечени от два, три, четири, а понякога и пет чифта волове неуморно се движат напред... Земята иска дълбока оран и трудът ѝ я дава.

Минаваме край село. Ей там край мегдана стърчи недоправена църква. Шофьорът я гледа и се смее, а зад неговия смех аз чувам как историята на селцето ми нарежда нещо. Карат се попът и първенецът домну Ходжа. Попът казва: — „Ей тук ще издигна една църква, та кога забие камбаната, да се чува чак до другия край на света. Домну Ходжа е в ужас от камбанната гюрултия. Не давам да строиш тука, казва той решително. — Ще строя, — настоява попът и започва да строи, но Ходжа го спира. Попът пак започва, но Ходжа пак го спира. И цели петнайсет години все кавги и църквата все недостроена. Ето я сега стърчи правена-недоправена на баирчето и си чака майстора.

— Два ината са се вкопчили и цели петнайсет години не са се пуснали, — завършва шофьорът.

Аз оглеждам църквата. Става ми жалко за свети Никола, нарисуван над горния праг. Дигнал ръка, готов да благославя, той покорно чака разрешението. Ето, петнайсет години вече и разрешението все не идва.

Но какви са тия весели сукмани? Бяла кърпа на главата и червен сукман обгърнал кръшно моминско тяло?

— Това са северодобруджанки, — ми каза шофьорът. Те са много весели. Наследили къщите на доскорошните колонисти, те вече са хазяи с всичката си стара българска опитност. Те са весели, жизнерадостни, с песен се събуждат, с песен си лягат... Ето, едва се съмнало и гайдата дивилка на мегдана и моми и момци вече дънят земята със своите луди скачове. Мегданът се червенее и белее от кърпите и сукманите.

— Сватба, господине. Селянин от Южна Добруджа се жени за севернячка. Такива сватби сега стават много. Когато се сватосват, питат бащата какво дава.

— Давам, — казва той, — хубава черноока мома и два хубави хата.

Две еднакво хубави и еднакво потребни неща — момата и хатовете.

И съвсем случайно край пътя, една мома е вплела пръсти и гледа из нивите – в гривата на ниско, космато, работно конче.

Шофьорът ми ги сочи и се смее.

— Момата и зестрата, господине. Да сте сега ерген, ще свършим много хубава работа.

А колата лети по равното шосе. Всред чистия въздух една неочаквана струя бензинова миризма се понася на воля, без да додява никому. Да беше преди няколко години тая миризма щеше да възмути и орачи и овчари и волове и угари и всичко живо и мъртво, наоколо. Но сега... тя е най-верният гостенин на нивите. Та нали тя носи шумът на моторите? Ето тук таме се вижда как трактори леко пълзят из нивите и още по-леко чертаят правилни редици, като обръщат едри молози и дават воля на загладнялата земя — загладняла за семе и зажадняла за човешка пот. По пътеките набраздени от плуговете, пълзят пъргави редосеялки и с особена ловкост пръскат своите семена, които падат като тръпки от зиналата угар.

Казах, че земята иска и човешка пот. Това е истина. Виждате ли тия приятели — Тя и Той? И не е сцената любовна, нито пък са се събрали за съпружеска разпра, нито пък ви подсказват нещо за старите грешници Адам и Ева. Не, това са Тя и Той — вечните неизбежните, тъй много потребните. По седенките, жадно-жадно са дирили погледите си, той я е гонил да ѝ вземе китката, тя му погаждала разни номера, като го е намесвала в издявките си, в одумките си, в песните си — било като луд гидия, било като халосник—пришелец... Тя и той са въздишали, водили са безкрайни разговори — тя отвътре плета, той отвън. Кроили са хубави бъдни дни, като са нареждали във въображението си едно голямо имане от много земя, много чърди, безкрайно много глави овци, свини, кокошки, ярета... И ей на, дал Бог, взели се, задомили се, и животът всекиму отредил да работи от тъмно до тъмно. Тъй Тя и Той вървят все наедно. Тя води воловете, а той натиска плуга. И никой никому дума не отронва. Де има време за приказки?

Колата ме носи все по-нагоре. Също така и хоризонтът се отместя нататък. Голяма земя брей. Пътуваш, пътуваш, а никъде края ѝ се не види.

Защо са посадили тука салкъми? Уж нива, а точно в средата дървета.

— Знаете ли за черният вятър, господине?

— Не!

— Хо, за Добруджа черният вятър е голямо нещо. То е един грамаден и страшен дявол, черен като въглен. Той застава отстрана и духа към нивата. В него гори огънят на пъкъла, затова духането му е тъй горещо. Той духа и нивите горят... Само няколко часа да духа и всичко е свършено. Зърното се свива и става негодно. Тъй, когато се яви черният вятър, нивите затреперват, навеждат класове и не ги изправят вече.

— Дрън—дрънннн, дрън—дрън, — се носят откъм ливадите откъслечни думи на хлопотарките. Грамадни стада пълзят и вземат от Божията земя последните стръкчета зелена тревица. И колко много стада! — Дрън, дрън, дрън...

Навлизаме в село, в друго, в трето...

— Чакай! — извиквам аз на шофьора. Той се сепва и спира. Намирам се всред равен път - шосе, което извива наляво по малка стръмнина и се губи сред нова група от салкъми. Това място ми е тъй познато и неочаквано ми донася такава сензация, че аз изхвръквам от автомобила, като грабнат от някаква непредвидена паника. Оглеждам се, обзирам пространството наоколо... Това е!

— Знаеш ли, — му заговарям аз, — Тук, ей тук, всред тази нива, преди дванайсет години видях едно чучело. Подобно на стар муканец с дълги коси от царевична брада, продънено бомбе и облечен в синя дрипава антерия, чучелото стоеше тука, — забито на кол. Ветри и халища го бяха духали години наред, докато го почти победили. Казвам „почти“ защото, макар и наклонено ниско-ниско към земята, все пак не беше грохнало. И спомням си тогава — преди дванайсет години, че му извиках с всичка сила — още малко да се държи, да упорства срещу ударите макар с последни сили, — защото свободата ще дойде и хубавите бъдни дни ще просветнат.

И ето на, сега чучелото го нямаше на това място. Очевидно то дочака бъдните дни и днес се къпе в радостите на освободен човек и работи денонощно в нивата, на която днес само то е стопанин. Аз огледах нивата и го видях. Той, строен, здрав и хубав селянин, гордо изправен на горния край, упорито натискаше плуга и пореше земята с всичка сила.

— Повярва ли, чучело? Повярва ли думите ми?

Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко.