Скъпи мъченико!

Скъпи мъченико!
Автор: Добри Немиров

Автор: Добри Немиров

Сборник: „По равната земя. Из Добруджа“
Година: 1942

Съдържание:

Робство

Свобода

За пръв път стъпвах в заробена земя, затуй и не знаех какво чувство би ме обладало, когато се намеря в нея – отруден от суровостите, които я изпълват.

Да, истина, где е собствено робството? Движа се по улиците, срещам се с разни хора, разговарям се с тях... Едни се смеят, други ръкомахат, завършвайки някакъв пазарлък, трети – насядали в една кръчма – крещят с всичките си гласове... Също като у нас. Хората се смеят, веселят се, пеят... Има румъни, има българи, има и други...

Аз искам да видя белега на робството. Искам да разбера, кое е вдъхновявало смелия Петьофи, великия Ботьов, героичния Кьорнер да се жертват за свободата!... Без съмнение, те са видели ужаса от робството в най-страшния му вид, затова са станали толкова самоотвержени в борбата за свобода.

Но още на следния ден тоя весел, спокоен живот започна да показва своето опако.

Веселите лица на моите събратя ми се виждат странни със своята разтегливост и подвижност. В продължение на един час лицата им стават болезнено остри. Точно когато по тях трепти израза на смеха и веселостта, точно тогава ще проличи някаква странна горчивина... Нещо се е чуло, нещо се е прошепнало и напрегнатите души бързат да изживеят бодливия ефект от тези слухове.

Всеки нов час прибавя по нещо върху страха и безпокойството на добруджанския българин.

Ето ме между разни наши среди. Говори се тихо, с ярко отворени искрящи очи, с един особено резлив тон...

— Е, хубаво де, – утешавам аз, – че бива ли да хабите толкова нерви? Понасяйте с по-голяма твърдост събитията.

Разбира се, отговаря ми се тъй, че не посмявам втори път да утешавам. Бързо летящите минути ме въвеждат в живота на Добруджа.

— Не е така, г. Немиров – ми говори един млад българин – тук всичко има друг образ. Преди да заговориш, ще измориш силата на гласа си, преди да се засмееш, ще трябва да направиш всичко да бъде смехът ти безгрижен, а точно това го прави кисел, дразнещ, груб, – преди да тръгнеш на някъде, трябва да знаеш как да вървиш.

Накъдето и да се движиш, ти чувстваш нечии стъпки след себе си. Обърнеш се – никой няма. Тръгнеш пак – стъпките започват. Страх ли е това или съзнанието, че тук витае нещо, което дири върху кого да се стовари? Може би това? Кой знае! Тихо е, но не е спокойно. Слънце грее, но не чувстваш, че те топли...

Малко по малко думите на тоя млад мой приятел обхващат и мене. Наистина, мъчно се живее в такава атмосфера. Струва ти се, че светлината и въздухът ти се дават с мяра. Но каква светлина има в Добруджа. Какъв въздух се носи под добруджанското небе!

Автомобилът ме носи из неравния път и виждам нещо ненагледно: от двете му страни са се проснали безкрайни пространства от ниви... Черни угари спокойно преспиват зимния си сън и търпеливо чакат зеления си пролетен накит.

Не съм видял узряла добруджанска нива. Сега я виждам зиме, но подозирам какво преобразование майката-пролет извършва върху нея. И ето, гледам от автомобила си как черните угари изчезват и пред очите ми се вълнува море от пълни зреещи класове. И струва ми се, че тия класове са двойно по-големи, защото двойно по-едри са зърната. Чучулигите летят над нивите, и въздухът се оглася от веселите им песни.

А тук-там се виждат жътвари и жътварки, сръчно размахали звънки сърпове. И песните на чучулигите се заменят с песните на оная румена мома, с белите зъби и едрите обеци, които играят по бузите ѝ. Какво ли пее?

Малемо, стара малемо!
Опустeлу тий фурката,
Фурката, мамо, вретеното!
Гора се, мамо, развива,
Развива, раззеленява –
Мойто се сърце налива
с ясни кърви горещи...

Искам да ѝ извикам: – Пей! Пей още!.. Всяка твоя дума прави свободата по-хубава, по-прекрасна, по-велика...

Но... никой не пее. По нивите се чернеят угари и над тях от време на време ще прелети черен гарван и ще отмине, отправил тъмен поглед към своите хищни блянове.

Всичко, до което погледът ми попадне, иде да изпълни душата ми с чувствата на човек, който едва сега се вижда българин. Тежко на оня българин, който за да обикне родината, трябва по-напред да я изгуби. И ето аз, който дойдох да дам малко утеха на братята си тук, посегнах себе си да утеша. – Не бой се, виках си, не цялата ти родина е заробена.

На всяка крачка вземах по една поука. И, когато оглеждах безкрайните пространства ниви, виждах една грамадна майка, на която гърдите бяха пълни с мляко, но липсваха децата ѝ. Тя ги вика, дири ги около себе си, но те не идат...

А това? Всред грамадно пространство се виждат изоставени стари постройки...

— Какво е това?

— Изоставен чифлик.

— Защо изоставен? Шофьорът не ми каза.

Помолих го да спре автомобила. Съгласи се и спътникът ми. Огромно пространство от ниви, градини и пасбища. А какво е онова там сред градината?

Приближих се и видях – едно дрипаво чучело. Било забито в земята, но пръстта се размекнала и то се наклонило съвсем, съвсем ниско. Още малко... Още малко натиск от вятъра и то ще захлупи лице о земята.

Не беше ли това заробеният и измъчен роб, който едва вече изтрайваше ударите на своята черна съдба? Той се накланя до самото равнище на земята, но изглежда като че ли се противи с всичка сила на оная стихия, която го натиска към земята...

... О, скъпи мъченико! Благодаря ти, че още можеш да се противиш... От где взе дух? Кой ти вдъхна сили?.. Потърпи още малко. Намeри сили от нъкъде и подкрепи живота си.

Аз се поклоних на великото търпение на човека-роб и потеглих нагоре.

Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко.