Тутракан

Тутракан
Автор: Добри Немиров

Автор: Добри Немиров

Сборник: „По равната земя. Из Добруджа“
Година: 1942

Съдържание:

Робство

Свобода

Сега вече потеглих за Добруджа без да става нужда да диря кураж за това. Някога, преди дванайсет години, нужда от кураж имах. Отивах в чужда страна, макар и да беше пълна с мои сънародници, но сега вече моето пътуване може да бъде само едно удоволствие.

Та и точно така. Да пътувате по Дунава с парахода „Цар Борис“ за Тутракан — това е една истинска наслада. Тоя параход ще ме носи цели три часа по Дунава между двата живописни бряга. Какво по-хубаво от това, особено ако времето бъде слънчево?

Вечерта напуснах хотела си в Русе и се преместих да нощувам в една от спалните кабини на парахода. Рано беше още за нощуване, пък и спи ли се в тая великолепна бонбониера? Домакинът на парахода ме поведе да ми покаже прелестите на тоя нов перл в огърлицата на най-нова България. Всичко е ново, съвършено чисто и наредено по най-модерен вкус. Салони за пушене, салони за обядване и вечеряне, удобни столове... В салона за почивка ще намерите списания, вестници — наши и чужди, а заедно с това ще имате и всякога приятна компания. Там, както в големите морски параходи, хората лесно се сприятеляват.

И тъй, — салони, салончета, красиви стълбища, поставени така, че да бъде почувствана и най-дребната естетична хармония, — чисти постелки и светещи от чистота перила, прозорци, стъпала. Кому може да дойде на ум да се изплюе где бъде, когато чистотата е тъй респектираща, а и навсякъде има плювалници, кранове с топла и студена вода... Кой ще се реши да се движи с кални крака, когато навсякъде се виждат изтривалки за обуща...

– Не ми се падна случай да обядвам тук понеже трите часа път до Тутракан се свършиха далеч преди обяда. Във всеки случай делото на г. инженер Георги Ненов, тъй сполучливо постигнато с тия два парахода („Цар Борис“ и „Царица Йоанна“), е нашата първа изискана и сполучлива стъпка във водоплаването, която ни дава право да се похвалим всекиму.

И тъй, отивам в Тутракан. Колкото повече го доближавам, чувствам го толкова по-близък. Искам да мисля за него, а в душата ми нахлуват странни чувства, които се изпречват срещу всяка мисъл. Всъщност Тутракан е една великолепна легенда, в която се преплитат толкова много събития!

Разхождам се из салоните, из коридорите, гледам с някакво растящо безпокойство жълтия Дунав и ми се струва, че смущението ми е по-голямо отколкото очаквах. Че какво като съм се родил тук и то съвсем случайно? Това ли е то, което ме вълнува? Кой знае — може би и това, а може би и нещо друго. Нямам време да се ровя в мислите си, защото съвсем неочаквано пред мен като от невиделица, изпъква градът Тутракан. Стари домове, къщи и къщурки пълзят по стръмнината в някакъв объркан ред и дават на града картината на един стар, задълго изоставен български град.

И започвам вече да разбирам смущението си. Някаква легенда оживя пред очите ми, някакво доскорошно минало загъмжа от напора на необикновен кипеж и се превърна на живот, изтъкан от стремежи, от идеали, от национални бури...

Параходът пристига. На пристанището виждам хора дошли да посрещат някого, много ученици и ученички, много любопитни... но аз вече се чувствам под властта на оная сила, която бързо превърна Тутракан в една жестока и вечно огъваща се съдба.

И през мъглата на своето вълнение аз вече виждам една ярко оживена и много близка история. Височини, долини, крайбрежия... всичко това закипя от народ, който бе дошъл отнякъде, за да брани България с цената на хиляди живота... Спущат се войски, летят конници... Още малко, още малко! Една крепост се държи не само чрез оръжието, а и чрез духа... Та малцина ли измряха? Малцина ли положиха телата си, за да минат спасителите на българската чест?

Параходът се приближава, а аз се тъй вълнувам! Сега виждам колко скъп ми е бил тоя град! Пред мен се очертава един огромен неръкотворен паметник, издигнат като знаме, — паметник на победата, честта и саможертвата.

Минавам по мостчето и пред мен застават официалните лица. Какво става — не знам. Държат се речи, учащата младеж поднася своите букети, а в гърдите ми клокочи нещо дълго потискано там... Да, вярно, ние говорихме много за Добруджа, а само споменавахме Тутракан, колкото да му не стане мъчно... Каква несправедливост! Зер Тутракан не е толкова плодороден, не обещава големи блага! Той е беден, стар град, съвсем занемарен! Нищо повече. Но заслушайте се особено нощ, когато е съвсем тихо, няма ли да чуете нещо? Точно това нещо е което прави града скъп и светъл, това нещо е, което го превръща в огромен пантеон на българския горд и силен дух.

Но аз откъсвам погледа си от картината на миналото. Нека видя какво е това, което е останало да живее днес край тоя упорит и много страдал Дунав.

Колко мили, добродушни и открити лица! Гледат ме и с любопитство и със стеснение и с радост! Един писател, който е оставил спокойствието си, иде да каже нещо на тутраканци. Те са жадни за неговите думи. Това се вижда. Поздравяват ме, радват ми се... А ето и букетите на своя ред. Един, че два, че три...

Кметът, господин Петър Друмев, ме води всред шпалир от учащи. Гледат ме с необикновено любопитство. Техните бащи и майки видяха и войната, видяха и робството, а сега им се пада да видят и един писател... Дават му цветя, приветстват го, пеят му.

Моето настроение бързо достига върха си. Тук, в тоя град, човек без да иска става роб на изключителни чувства, а може би и оттук иде онова желание, което те кара да прегърнеш всичко видяно и срещнато в пътя си.

Ах, Тутракан, Тутракан! Да имах тайнствената власт на чудодеец, ще замахна с ръка и ще те преобразя така, както аз те желая. О, тогава ти ще бъдеш щастлив, защото ще получиш онова сияние, което ти отреждат и животът и историята.

Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко.