На път!
| На път! Автор: Добри Немиров |
- Робство
- Език свещен
- Скъпи мъченико!
- При малкото добруджанче
- Една паметна вечеря
- „А кой не знае да обича, нищо не струва“
- Четири имена
- Свобода
Като минавате край Русе — на път за Букурещ или Добруджа, не скъпете времето си и се отбийте в тоя град — макар и само да го видите. Съдбата му ви е позната. След откъсването на Добруджа от България, няколко града залиняха. Един от тях беше Русе. Започна се бързият упадък, който затвори много дюкяни и магазини, обезлюди много заведения и помрачи лицата на много граждани и селяни. Страшна криза беше, и я помни оня, който живя всред нея. Това е един град с основна солидност. Отгде намираше сокове да живее, как успяваше да смекчава жестокостта на съдбата си, какви бяха средствата му, та не само не умря, но, макар и бавно, се движеше с нескрита смелост из своя път на материално и духовно издигане? Постепенно улиците се подобряваха, постепенно се издигаха нови домове, откриваха се нови паркове, разширяваха се нови площади. Тук, гдето се покоят костите на Караджата, на баба Тонка, на Любен Каравелова, на Захария Стоянов, като че се таеше някаква скрита сила — залутана в гънките на българската душа и главно в динамичния стремеж присаден от тия велики покойници. Културен дух. Някога тоя град беше най-издигнатият и духовно и материално и все пак, превратностите на съдбата не го изоставиха много назад.
Но сега, ето ти градът Русе, който макар да не е бил в робство, все пак е освободен. Освобождението на Добруджа е и негово освобождение. Неговото слънце грее и него. А това се вижда. Довчера, се казва, пристанищата бяха пусти, складовете край Дунава празни, магазините също... а сега? От пристанищата се носи страшен шум. Макарите из шлепове и товарни параходи скърцат непрекъснато — товарят се и разтоварят най-различни стоки. Някога, през времето на моите младини, беше тъй. През Русе българското производство отиваше по всички страни — особено из Добруджа. Сега е пак така, а ще стане много по-силно. Каква е моята радост, аз сам си зная. Песента на пристанищата познавам от детски години. Тоя пулсиращ живот ми е близък: - Провиквания на хамали, дрънкания на параходни синджири и макари, спущания и издръпвания на котви... Хамалите се движат с товари на гръб в непрекъсната върволица и наоколо се носи миризма на смола, на дим от въглища... Нещо тържествено и велико се извършва из пазвите на града Русе и дава простор на една радост, заключена от дълги години. Казват, че онова, което се очаква да дойде, още не е дошло: — очаква се още по-голяма търговия. Още не е почнал здраво кипежът на стопанския живот, а това ще рече — всичко видяно по пристанищата да се удвои и утрои най-късно след още една година.
Идете из града. Из „Александровска“ и „Николаевска“ улици и надникнете в който магазин пожелаете. Пустите довчера магазини днес са пълни с клиенти. Стига стока да има. Каквато я има все пак тя излиза с главоломна бързина и парите са се раздвижили със същата сила. Тая промяна в града не е още дала отраженията си из всичките области на живота тук. А когато и това стане, аз вярвам, че Русе ще вземе наново в ръка предимството в културния живот на цяла Северна България.
— Как отива животът сега? — питам един от моите стари приятели.
— Много добре. Хората бързат да наваксат изгубеното през последните двайсет години.
— А културните работи в града ви как отиват?
— Много театрални трупи се отбиват тук и минават добре.
— Какво ще кажете за вашата трупа? Тачо Танев е познат майстор на сцената.
— Да, това той доказа. Театърът му е пълен.
— Ами тоя площад пред градината? Кога го отвориха?
— Не ви ли се харесва?
— Напротив, градината е махната и малката градинка около паметника е придала един чудесен декоративен накит на целия площад.
— Това е работа на г. Старцев, нашият кмет, — отвърна приятно поласкан моят събеседник. — Когато се махна старата градина и площадът се откри, мнозина негодуваха. Но отпосле разбраха, че без тоя площад няма да виждат нито театъра, нито новата сграда — съдебната палата. И колко нещо още въведе тоя наш наистина трудолюбив кмет!
Движа се из улицата и очите ми нищо не изпущат. Те се взират лакомо на всяка страна, спират се на всичко срещнато и почувствано и са готови да смелят целия град само да намерят останки от едно романтично минало. Да, тук съм прекарал детство, юношеството и ранни младини. Всичко това аз искам да видя изведнъж оживено. На всеки кът виждам свои типове, които съм поставял в страниците на своя живот. Не ви ли се е случвало да отворите някоя своя от години неотваряна книга и погледът да ви попадне върху ситно написани бележки из полетата? Вие трепвате и жадно се вглеждате в небрежните редове — искате да видите фотографията на някогашен ваш духовен живот, изразен в някоя бегла мисъл. Така сега градът Русе е точно книгата, върху полетата на която една млада, луда, непрекъснато кипяща душа е набелязала себе си чрез мисли и чувства, разбира се, наивни, детски и дори малко смешни.
Голяма част от мои съчинения е дело на ранни преживелици в Русе и затова хората, които срещам, чувствам ги като типове, рисувани някога от мене. Ето там изхвръкват от книгата ми „Когато бях малък“, добрият учител Теню Аврамов, Григория Калистратов — обожателят на Рибния буквар — по-нагоре Ставри и Панайот се разправят на кьошето пред халите... Всеки кът ми очертава по едно събитие, по един тип, по една изживяна идея. Ето защо, аз толкова много обичам града Русе. Някой застава пред мене и аз едва ли не подскоквам от изненада.
— Хей, Коста! — извиквам аз, грабнат от детска радост.
Той, любимецът на града, медикът д-р К. Константинов ме гледа със своите топли очи и ме натиска за рамото.
— Днес на обед си у дома. А тоя момък?
— Моят син.
— Да ти е жив!
Коста! Това е моят съсед и първи приятел от детски и юношески години. Види се, толкова сме се обичали с него, че почти сме заприличали един на друг. (За него ще ви кажа нещо дискретно: — той прописал стихове и при това хубави!)
И редят се приятелите ми от младини един след друг и аз виждам колко жестоко си е играло времето с нас. Само Тошо Хаджидрагнев си останал непроменен. Работлив, приветлив и всякога склонен към житейска размисъл, той ми стиска ръката и весело излива своето хроматическо ха-ха-ха-ха...
И Тошо и Митю Цонев и Владю Сименов, който няма намерение да остарява, и всички тия бивши юноши и деца днес ми се мяркат като възрастни — да не кажа нещо повече от възрастни.
Ходя навсякъде из града и очите ми тъй старателно шарят, като че дирят нещо изгубено. Ето, на това място се каза някога едно слово. Погребалната процесия беше спряла и един от големите русенски адвокати говореше за една жена... най-героичната, най-смелата и най-горещо любещата своята родина. О, за нея се казаха толкова много и толкова хубави неща, че да ѝ завиди дори и Жана д'Арк. Разбира се, идеалът на Жана д'Арк беше сляп. Религиозен мистицизъм я водеше по пътя на велика жена, но „Баба Тонка беше една съзнателна патриотка, която извърши толкова много за майката-родина, и затова се нареди до най-големите национални борци“. — Така завърши речта си един от ораторите и колесницата пак понесе тялото на Баба Тонка. Тогава бях весело, жизнерадостно момче и не знаех колко трябва да се скърби за баба Тонка.
Жертва съм на миналото и затова, едва преживял един спомен, намирам друг, трети; четвърти...
Ах, ами това място? Точно тук имаше един грамаден орех, на който обичахме да се катерим всички палавници от улицата. От този орех паднах, когато бях на десет години. Стоя на ореха и гледам: отдолу се задават войници в стройни редове. Връщат се от учение и пеят:
Елинка, Бeлинка чака-чука-чак,
Хай гиди назлъм чакър гьозлю
чака-чука-чак
Моминското белило, войнишкото
теглило
Тара-тира-там...
Аз се хвърлих от ореха, за да се присъединя към децата, които всякога следват войнишките редици, пеейки наедно с тях и падам толкова зле, че силно навехвам ръката си... Болница, наместване на ръката, лежане петнайсет дена...
И пак обикалям. Ето „Александровска“, ето бившият дворец на княз Фердинанд, ето Дунава, ето... Спирам се пред гара-пристанище и се заглеждам в постройката. Точно на това място някога Ангел Кънчев захапа дулото на револвера си, за да избегне жестокостта на заптиетата. Хубав, с рошава коса, черна брада и големи изразителни очи... Той пада и с това се обръща една натегнала от събития страница от близката история.
Но тук пред Дунава друг спомен ме връхлита. Зажумявам и гледам като в мъгла. Тогава да съм бил не повече от пет години. Площадът пред Дунава е пълен с народ. Целият град е излязъл... Какво е това? Кой знае? Събрали са се хора да гледате нещо, но какво? Аха, разбирам! Те посрещат един умрел. Ху, ужас! Как ли ще се заде умрелият? О, не е за гледане.
Но ето, пристига параход, народът се раздвижва и от там измъкват ковчега. Няколко души се втурват и го понасят на рамене. Народът тръгва след тях. На всички име е мъчно, сякаш мъртвият е роднина на целия град.
— Кой е тоз, ма мамо? — питам аз майка си, цяла преобразена от любопитство.
Майка ми, която едва не ми строши пръстите от старание да не ме изпусне, без да откъсне поглед от ковчега, бързо изговори: — Ще запомниш чунким, ако ти кажа.
— Кажи, кажи, ще запомня!
— Казват го Захария Стоянов!
— Как?
— Захария Стоянов.
Аз попримигнах няколко пъти и тихо произнесох: — Захария Стоянов.
След това повторих няколко пъти това име и се успокоих. Бях сигурен, че съм го запомнил.
|
Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко. |