„А кой не знае да обича, нищо не струва“
| „А кой не знае да обича, нищо не струва“ Автор: Добри Немиров |
- Робство
- Език свещен
- Скъпи мъченико!
- При малкото добруджанче
- Една паметна вечеря
- „А кой не знае да обича, нищо не струва“
- Четири имена
- Свобода
Наближавам Каварна. Направи ми впечатление една неочаквана гледка. Полето пред града е почерняло от народ. Помислих, че пристига някой големец и току речи побързах да му завидя за големите почести. Едва помислил това и забелязах, че пътят е задръстен от публика, а мнозина са дигнали ръце, за да спрат автомобила. Какво ще е това? Някой отвори вратата и един здрав, едър момък, цял ухилен, възторжено изговори:
– Имаме чест да ви се представим, господин Немиров!
Какво има, господа? Събор ли имате?
– Не! Вас посрещаме.
– Ето ви една необмислена постъпка – смъмрих аз. Не е тактично да правите шумни посрещания тук!
Друг един се обади:
– Нищо подобно! – троснато рече той. – Вий сте наш гост. Ще ви посрещнем както си искаме. Хайде напред, господа! – изкомандва той на посрещачите и грамадната маса се раздвижи. Автомобилът потегли конвоиран от учители, учителки, търговци, работници – все българи.
В Добрич обичах да се откъсвам от вниманието на тия, които ме обкръжаваха и да правя прибежки из чаршията. Разбира се, тук също ме оградиха млади българи. Те пожелаха да ме водят, да ми показват нещо, но моето желание беше да бъда сам, за да мога свободно да си поприказвам със срещнати българи. Тук това не ми се случи. Загрижеността към мене беше твърде голяма, даже прекалена. Приятелите не ме напущаха нито за момент. Отпосле разбрах защо.
Сказката ми бе открита от каварненския кмет на български език. Той виждаше българска публика и чувстваше, че ако би говорил по български, ще направи много добро впечатление. А нали ще хвърляме семето на приятелството? Посрещнаха го с ръкопляскания. Той застана сред сцената и започна да говори на български. Не беше важно, че знанията му от нашия език бяха малки. Публиката се трогна и от това, че българският език официално проехтя в залата.
Той говори точно така:
– Вие може сте богати! Вие може сте милионери, но господин не е богато. Едно скрийторе (писател) не може да бъде богато. Как спечели? С книга? Ха, ха, ха, ха! С книга може стане бедно, но никога богато. Но домну скрийторе има едно голямо богаско! Много, много богаско! И то не стои на джеба, не стои на пунга (портофел), на банка! Не! То голямо богаско стои ей тука I (Той почука с пръст по челото си и публиката с голямо задоволство го разбра). С това богаско за жалос не межеш да купиш нищо. Какао ще купиш пентру книга? Книгата струва много милион, но за он, кой знае да обича на книгите. Някой не знае да обича, нищо не струва! Боклук! Ето сега домну скрийтор едно много, много богато шовек, но и той как други негово фрате е само на книга. Но скрийтор дошел да каже на нашо Каварна „добро ден." Е, и аз казва добро ден! Да дава Господ много сдраве (тук той се засмя от сърце) и . . . много, много пари, защо може да пише много, ама домну скрийтор требва да еде! Без хляб не става книга.
Като изказа тия думи, той се обърна към мен и ми стисна ржката, като завърши със следната благословия:
– Да дава Господ здраве на сичко!
За тия му искрени думи кметът беше награден с бурни ръкопляскания.
Трябваше аз да му отговоря. Какво да му кажа на тия наистина топли и сърдечни поздрави, когато, както на него, така и на мене лежеше дългът да бъда предпазлив, да не кажа нещо, което не е в полза на добрите отношения. А нали трябва да пазя и престижа на България?
Сказката ми, отлично посетена, се отнасяше за българската народна песен, но голямото участие на публиката ме много изненада. Тя реагираше на всяка фраза, на всеки стих, радваше се на всяка моя дума и очевидно, – радваше се, защото тя беше българска, произнесена от един доказано добър българин. Аз цитирах народни песни, тълкувах ги, като се мъчех в тях да подиря вярно отражение на българския дух и бит, а публиката шумеше, смееше се съвсем свободно на веселите части, цъкаше с език на тъжните, видимо се гневеше на злобата на свекървата или зълвата, като произнасяше шопотом силни проклятия и, въобще, не ме оставяше нито да се изкажа както трябва, нито да си получа безпрепятствено ръкоплясканията, които ми се даваха.
След сказката една възниска дама с обло матово лице, застана пред мен и поиска да си спомня за нея. Не се мъчих много. Някогашната госпожица Арнаудова в Русе бе добре запазила чертите си, които тя имаше преди около тридесет години. Тук нейният мъж, Василев, открил аптека, а след неговата смърт тя беше продължила аптекарството. Заведе ме в аптеката.
– Господин Немиров, там в Русе не се възпитавахме на голям патриотизъм. Нихилистическият навей от Русия ни пречеше да спрем поглед върху родината си. Но ето, минаха години и нихилизмът изтля. За да обикне човек собствената, си родина, нека надникне в робството. И ето, от толкова години съм тук неволница заедно с моите сънародници. Да носиш със страх името си българка, да се озърташ на всички страни, когато ще трябва да произнесеше българска дума, да гледаш как тлее твоето българско аз, това е страшно. Това се нарича робство.
Думите на тая високо интелигентна дама, стара моя познайница и съжителка от Русе, ме потресоха.
Когато поживях в робска Добруджа, в мене се внедри чувството на робуващ човек, но сега, след срещата с госпожа Арнаудова-Василева, аз вече чувствах как нещо ме шиба по лицето с необикновена жестокост.
В Добрич и Балчик посетих децата, това трябваше да направя и в Каварна.
В училището те бяха приготвени в дългия коридор. Облъчени чистичко, българските деца ме гледаха със своите чисти и открити български очи, усмихваха ми се със своите топли български усмивки и чакаха с нетърпение да чуят от мене две-три думи. Те мислеха, че с тия две-три думи ще се разрешат всичките трудности, от които е сглобен живота им тук, че след тия мои думи слънцето по-инак ще грее и по-добре ще топли. Да, това изглежда е тяхна мечта, защото почувствах, че в училището не е топлено, следователно, децата зъзнат.
Радостта ми ме стопли, а изглежда, че стопли и тях. Те ми поднасяха китки, декламираха ми, четяха ми, пяха ми... Погледът ми обгалва всяко детско лице. Това бяха около осемдесет деца, а че бяха българчета, това се виждаше от пламъка в очите им и от неизмеримата любов, която обилно бликаше от тях.
Трябваше най-после да си взема сбогом. Това ще рече, че трябва да им кажа няколко сдържани думи, от които да не се вадят „лоши" заключения. Аз изговарях тия обикновени мисли, а в същото време се вслушвах в онова, което им шепнеше душата ми. – „Сбогом, мои деца, – им шепнеше тя. – Аз дойдох да видя как живеете всред тоя чужд за вас въздух, как го дишате и какво правите, когато гърдите ви не могат да се пречистват от него. Аз знам. Вечер си отивате вкъщи и слушате разговорите на вашите родители, които не са весели, но надеждни, горчиви, са но напоени от си-лом таено търпение. Запазете духа си все тъй бодър, макар и смутен, все той силен, макар и самотен. Още малко и слънцето ще огрее, и тогава ще видите колко безгранично велика е свободата, за която сте търпели толкова много страдания.
Аз им говорех едно, душата ми им шепнеше друго. И знам: – те слушаха думите на устата ми, а чуваха шепота на душата ми. Това им стигаше.
Тръгнах да си отивам, а зад мене се задвижи една грамадна вълна от български деца. И след всяка направена стъпка аз виждах колко е тежка задачата на оня, който трябва да върви пред всички и да дири спасителен бряг.
|
Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко. |