Една паметна вечеря

Една паметна вечеря
Автор: Добри Немиров

Автор: Добри Немиров

Сборник: „По равната земя. Из Добруджа“
Година: 1942

Съдържание:

Робство

Свобода

Сега, когато сядам да подредя видяното и преживяното в Добруджа, пред очите ми с натраплива упоритост, непрекъснато се мярка една чудна картина. Дълга маса и около нея насядали двадесетина млади хора. Аз, комуто бе дадено главното място, трябваше да вечерям с тях като човек удостоен с едно изключително гостоприемство. Но ясно е, че това не е обикновена вечеря. Това беше в една стая в помещението на българското културно общество, гдето бяха поканени само близки приятели.

Да, един писател от България идеше да ги посети и при това да чуе нещо от тях за хала им, за преживелиците им, за всекидневните им трудности... Идеше още да надзърне в техните блянове, за да види как се е градила там голямата мечта и кога очакват изгрева ѝ.

Сега, когато бяхме сами, всеки вече имаше свободата да разгърне душата си. Точно това исках и аз. В тяхното желание виждах нещо, което ме плашеше. В очите им имаше не само любов към мен, но още и някакво странно очакване. О, мислех си аз, — какво могат да очакват от мене когато блянът им е толкова голям, а аз толкова малък? Ние водим обикновени разговори, а всички до един чувстваме, че не е това, което имаме да си кажем...

Не беше малка смелостта на тия хора — да се съберат на една вечеря все българи и то в едни такива трудни времена.

— Книги, господин Немиров! Това беше изговорено с такава наболялост, сякаш нищо по-важно от това не можеше да се иска. Дайте ни книги. Изпращайте! Ние ще ви кажем как да ни ги изпращате, за да се гарантира пристигането им.

Тук ми показаха книги, които се бяха страшно измачкали от употреба. Те пътували от ръка на ръка, крили са се из шкафчета, из долапи, из изби и тъмни килери, препрочитали са се от цели семейства, и така са минавали в други ръце. Тъй българските книги, които са имали налице, се връщали раздърпани и страшно одрипавели. Сега аз ги наредих една до друга и пред мен се представи чудна картина. Те приличаха на бойци, които са претърпели люти сражения с някакъв страшен неприятел и най-после са се върнали изпокъсани, раздърпани и пребити, но горди, смели и готови за нови сражения.

Аз, чийто инструмент като писател бе словото, не можех да си представя, че то е в състояние да крие в себе си толкова обаяние, толкова красота, че то може да бъде извор на такава опияняваща мистика. А ето, че сега виждах одрипавели книги, които са бивали прегръщани, целувани, обгаляни с толкова много любов, които са изпълвали душите с толкова горещи блянове за свободата! И гледайки тая редица от истински герои, аз едва сега разбрах колко безгранично велико е тяхното дело, когато то е отдадено в служба само на народа!

Разговорите ставаха все по-живи, лицата възбудени, сякаш нещо важно имаше да се каже, сякаш от тоя час нататък за българите тук нещо значително ще се извърши. Какво ще бъде то? Аз, скромният писател, дойдох да науча нещо от тях, а те всъщност чакаха от мен поне да изтрия прозорчето, което гледаше към свободата. Те ми дадоха точно това значение. Прозорчето към свободата беше замъглено от прах, — аз трябваше сега да го почистя и така да им дам възможност да видят колко прелест крие в себе си свободата. Това прозорче беше за тях книгата и мен предстоеше да покажа грижи за нея.

Вечерята започна. И, както всякога, заредиха се речи, но тия речи, произнесени при затворени врата в един заробен кът, сега за мен представляваха изключителен интерес.

— Ние ви чакаме, драги писателю! — С тия думи се обърна в словото си председателстващият. — Някога Вазов се провикна: — „Елате ни вижте! Така и ние ви казваме — елате между нас и ни чуйте. Ние имаме много да ви кажем. Дума по дума са се трупали в душите ни ония жалби, ония призиви, ония викове, от напора на които са се огъвали душите ни. Казахме, че ни липсват книги. О, колко малко е това! Тук ни липсва всичко, всичко, драги писателю.

Не знам би ли се намерил човек да изслуша спокойно тия думи без да усети влага на очите си. Всяка дума идеше не като удар, не като порицание. О, тоя момък разкрива пред мен една голяма братска любов... Любов към българската книга, към българското училище, към българския език, а заедно с това и към българските гори, полета, ниви, ливади, планини, реки... любов към всичко, от което е сглобена България.

— Не искаме от вас свободата си, господин писателю, не искаме никаква материална подкрепа! О, това, което искаме, е и малко и много. Ние ви молим да не ни говорите за търпение, молиме ви да не ни говорите за оня разум, чийто инструмент е инертността. Не! Ние искаме там, в София, да държите все тъй буйна оная горяща клада, за да има тук от где да поддържаме българския пламък.

Какво трябваше да кажа аз, за да бъде словото ми по-силно и по-задоволително за всички?

— Братя, — замълваха устните ми... О, в тая секунда аз за един миг се почувствах толкова малък пред величието и огромността на тяхната борба, щото почувствах, че жестока вълна от срам облива душата ми. Продължих: — Вий се огъвате под натиска на робството, и страданието ви от това е наистина безкрайно голямо. Но тук, заедно с вас и аз се почувствах като вас. И днес мога да кажа, че Добруджа е обогатена с още един бългагарин, който ви предлага своята саможертва...

След речта на председателстващия, моята реч беше твърде бедна и слаба. За пръв път почувствах, че тук хората нито се затрогват, нито, въобще, се нуждаят от красноречие. Тук искат любов и работа в името на свободата. И като им говорех, аз се питах защо са нужни наистина толкова слова, и няма ли да звучи глупаво и фалшиво един патос, който не носи нищо повече от една верига надути, помпозни и гримирани думи? — Не, — завърших аз словото си. — Повече няма да ви говоря и нека си призная, че ме е срам да ви говоря. Дела, дела ще поискам аз от себе си и нека те бъдат моето красноречие.

Каква вечеря! Всеки отделно ме гледаше тъй като че има да ми каже нещо важно. Аз виждах как всеки мисли, че нему се е паднал най-големият дял от робските мъки и за това е дал пълна воля на гордото чувство на човек, който е готов на всичко.

Някога, когато родителите ми разказваха за турското иго, аз им завиждах, че са преживели нещо силно, интересно, пълно със стремежи и борби, а ето — стана тъй, че само няколко деня ми бяха достатъчни, за да видя ужаса на окования човек и да понеса страшния потрес от своето безсилие.

Тая вечеря ми даде нещо, което аз с възторг отнесох в България и което неотклонно ще ме води по пътя на жертвите в стремежа към свобода и прогрес.

Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко.