На гости
| На гости (Впечатления) Автор: Добри Немиров |
- Робство
- Език свещен
- Скъпи мъченико!
- При малкото добруджанче
- Една паметна вечеря
- „А кой не знае да обича, нищо не струва“
- Четири имена
- Свобода
Това се случи в Русе, на път за свободна Добруджа.
— Господин Немиров, най-сърдечно и най-настоятелно моля да приемете едно мое предложение. — Така започна един стар мой познайник, след като се нахранихме в локала на бай Ивана Марков.
— Кажете да видим!
— Да речем, че познавате града, но гражданите почти не познавате.
— Може би.
— Тъй. Реших да ви заведа в дома на едно много почтено семейство.
— Видите ли... — започнах аз да отбивам поканата, но приятелят ме прекъсна:
— Чакайте! Недейте отказва! Вчера ме молиха цял час да ви заведа у тях. Най-после писател сте, струва да надникнете в едно спокойно, честно и почтено семейство. От где да зная, може един ден това посещение да падне добре на вашия писателски мерник.
И тъй любезният Каратошков ме поведе към реченото семейство, без да беше взел окончателното ми съгласие. — Защо не? — си помислих аз. — Нека надникна и там. Щом си се заловил да зяпаш из душите на хората, карай докрай!
Влизам в неголям двор. Понеже беше вечер, не можах да видя добре какво има около мене, но във вестибюла разбрах, че съм в къщата на хора, които не обичат да икономисват гостоприемството си.
— Право да ви кажа, — му зашепнах аз, като закачих палтото си. — Ей сега ще скачат, ще се разшават, ще се разтичат... Не обичам тия работи, но... тръгнах веднъж, хванах се!
— Нищо. Нека се посмутят. Не влиза кой да е в дома им. Аз мисля, че радостта им ще бъде безгранична.
Възразих с още няколко думи, но Каратошков ме поведе, след като ме хвана под ръка, сякаш се боеше да не избягам, и ми заговори нещо почти пресилено. Изкачихме стъпалата и се спряхме пред стъклената врата.
— Ха сега, влизайте! — Той отвори и ме въведе вътре.
Но... аз напразно съм се боял, като съм предполагал, че ще ги смутя и объркам с влизането си. Насядали около едри маси, хазяите и техните гости играеха на карти. Те бяха тъй залисани, толкова потънали в играта, че почти не ме забелязаха. Впрочем, когато влязох, те отправиха погледи към мен, и бързо ги вторачиха пак върху картите.
— Добър вечер, — казвам аз, като оглеждам масите. — Аз твърде не обичам да гледам, когато играят на карти, но...
— Добър вечер, — отвърна малко усмихната една госпожа, очевидно хазяйката. Тя играеше на карти и, без да дигне очи от тях, извика на слугинята да ни поднесе столове.
— Играете ли? Играете ли? — питам.
— Ами ... да минава времето.
— Добре, добре!
Седнах на стола до стената и огледах пак масите. Гледай ти! — си мисля аз. — Някакъв господин дошъл, а господата — хазяи и гости тъй играят, че и един пожар не може ги разгони. Пред мен, на женската маса, се играеше покер. Четири жени държат карти в ръцете си. Те играят с онова професионално увлечение, което понякога извежда и до убийство или най-малко до бой. Ето мургавата дама. Тя има начало на гуша и диша малко тежко, но очите ѝ са дяволски бодри. До нея с „оцветените“ коси е дала пълна воля на своя нервен тик: мърда едната си вежда нагоре, обръща уста надясно и веднага мигва два пъти с двете си очи. Човек може да си помисли, че някаква конска муха танцува около носа ѝ.
— Как сте, господин Немиров? Как ви се вижда нашият град? — пита един от играчите. Аз се наканих да се обадя, но господинът и не чакаше отговора ми. Въпросът беше само да се обади — ей тъй от учтивост, защото веднага след като ме запита така, той каза на партньора си:
- Карта!
Всички са тъй залисани, че ти е жал да откъснеш вниманието им от картите. Добре, но аз какво диря тука?
— Кога пристигнахте? — ме пита пак хазяйката, но не дочаква отговор и веднага добавя: — Кога имате сказка?
Господин Каратошков отвърна:
— Днес се състоя едната и утре ще се състои и другата. Чудесни сказки!
Пак изглеждам госпожи играчките. Оная там си е слепила устните до срастване и гледа тъй задянато, като че току що е свършила кавгата със съседката си. Тя видимо се нервира, но седящата до нея сухичка и старичка дама със своето ледено, почти сънно спокойствие сякаш се мъчеше да внесе ред и в душите на всички губещи тая вечер.
Никой нищо не говори, само ония двамата — един срещу друг отвреме навреме си казваха нещо ту весело, ту ядовито, блъскаха картите върху масата и меняха цвета на лицата си като хамелеони.
— Много се радваме, господин Немиров, — рече той, сякаш съвсем без повод, — че ни посетихте.
Разбрах, че е хазяинът. На плешивата му глава играеха червени светлини, идещи от червения абажур. Той казваше по нещо иронично на партньора си и се смееше ситно-ситно.
— Да видим и ние писател в града си, добави той, като показа картите си и решително размаха ръка:— долу, долу... лягай!
— Верно-о-о! — отвърна партньорът му: — И твоя ред ще дойде, гледай си работата.
Аз пак бях изоставен за цели десет минути. Не трябва да се сърдя, че е тъй бодливо неуважението към мен. Нека вляза и в положението на играчите. Нещо наистина решително се извършваше по масите. Там всички бяха обзаложили достойнствата си, амбициите си, честолюбията си, срама и стеснението си — и затова, сражаваха се с пълна всеотдайност. Около тия маси са се низали безмълвно толкова проклятия, толкова жажди, толкова закани — заметнати с цинични мантии... Цял живот се рои тук, цял мир се чертае чрез това удряне на картите... И сега какво? Дошъл един писател и показва някакво недоволство, загдето не е приет с нужното внимание. Лесно е на господин писателят, но той знае ли, че Стаматев наскоро изгуби... да не кажем колко десятки хиляди! Загубите пък на Маринова тая есен се равняват на цяло астраганено палто! Манчо Манолов, откак е почнал да играе, загуби много пари и толкова тлъстини, че е заприличал на шушулка! И всички играят, за да върнат изгубеното и все по-дълбоко нахълтват. Е? Как се оставят картите? Нека потрае писателят.
— Ганке, — се обади хазяинът някак изтънко — вероятно печелеше в тоя момент, — веднага едно кафе на господин писателя. Натурално кафе, г. Немиров. Имам хубав китайски чай. Тук нищо не ми липсва — стига парички да има! А... слава Богу, търговията помръдна. Сега имам едно вино! Връща човека най-малко десет години назад!
Той хвърли карта, засмя се победоносно и събра жетончетата.
— Познаваме ви от младини, — рече той, като направи една светкавично бърза сметка и добави: — времена! Изменят се хората.
— Е, да!
Вървеше му чудесно. Шлагерите така му идеха, сякаш си ги бе наредил предварително. Това го направи още по-галантен в приказките.
— И ето ти тебе, някогашният Добри, сега е... Осморка, молим! Тъй, да си жив! Сега е голям човек.
— Е, да, — пак рече г. Каратошков. Той виждаше как бързо растеше обидата ми, та отговаряше почти без да чува.
— Аз съм трогнат от вашето посещение у дома, г-н Немиров. Такъв един висок... Карта! Още една! Вземай! Такъв висок гост е чест за... Чакай, миличък. Шлагерът не се търси между картите. Той иде случайно!
— Че какво? Да не искаш да кажеш, че...
Но ето, че хазяинът започна да губи и млъкна. Той изгуби охотата да се занимава с мен и почти ме забрави. Хазяйката и тя престана да ми се обажда. И вече знаех: — който ми заговори — значи печели.
Гледам ги и си мисля. Те всичко си имат, наредили си животеца чудесно и вечер закаляват нервите си чрез търпение. Те играят на комар, а аз пиша, те си търгуват, аз пиша, те се забавляват с хубаво винце, угощават се с натурални кафета и китайски чайове, аз пиша — кой е по-добре? Разбира се, те. Тогава много ли им искам, ако претендирам за едно малко по-сърдечно гостоприемство? Казват, че ми се радват — нищо подобно. Защо ще ми се радват, когато аз само пиша? Е, не се сещат да ми купят книгата... но защо им е? Кой ще я чете? Четенето с търпение става, а те, хората, си имат работа! — Аз разсъждавам и чувствам как обидата ме прави малко смешен и дори безпомощен. А в това време оная със студеното лице не отронва нито думичка. Тя играе с постоянни блъфове и все печели, но не може да се разбере — радва ли се от това или ѝ се плаче.
Аз изглеждам госпожи играчките и те ми се виждат много. Те бързо растат, стават едри, големи и още по-многобройни. Стаята се изпълня с хора със зачервени очи, със слепени устни, с думи, които звучат и тъй и инак, със студени лица и с една жажда, която няма начало, няма и край... Това е животът, господин писателю, какво си се разритал?
— Мамо ма, — се обажда едно дремящо в ъгъла дете, — спи ми се ма-а-а!
Аз ставам, и като се покланям бегло, слизам във вестибюла. Зад мен леко пристъпя г-н Каратошков.
— Защо излизате, господин Немиров?
— Не разбрахте ли защо?
— Не, защо?
— Защото тази вечер аз бях по-незначителен даже и от билника, който стоеше до стената.
— Билник? И таз хубава!
— Та рекох да се махна, да не вземе някой да пие от мене.
— Ха, ха, ха, — се засмя шеговито Каратошков. — Че какво ще стане като пие?
— Ще се отрови!
Каратошков дигна вежди, от което косата му се мръдна напред. — Я гледай! — се учуди той и се изкачи пак горе, като ме остави да се блъскам из тъмната и камениста улица.
|
Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко. |