Във влака

Във влака
Автор: Добри Немиров

Автор: Добри Немиров

Сборник: „По равната земя. Из Добруджа“
Година: 1942

Съдържание:

Робство

Свобода

Ето ме във влака на път за Варна. Пътуването ми из Добруджа ме беше доста уморило, и сега ми предстоеше добре да си почина във Варна. Ще се скрия в хотела си и ще лежа на воля. Но сметката ми излезе крива. Едва влязъл в хотела, стари гостолюбиви познайници побързаха да се изпречат в пътя ми.

И когато на сутринта се качих във влака недоспал, неотпочинал, аз се хвърлих върху канапето и затворих очи, готов да спя чак до София.

Хубава, гиздава Варна... И тоя град страда под натиска на робството, но сега е озарен от широка, безпределна усмивка, през която слънчевите лъчи като да се превръщаха на злато, което багреше всичко поело пътя си към труд и творчество.

Във влак човек или се много разсейва или много разсъждава. Аз очаквах с мен да се случи първото. Умората едва ли ще ми позволи да се ровя в мислите си. И ето защо, веднага със сядането си на канапето, затварям клепачи вече съвсем готов за сън. Първото, което се набива на вниманието ми, това бяха ритмичните грохоти на локомотива. Кой не се е заслушвал в тях и кой не си е сглобявал думи, които се повтарят хиляди пъти? Така и аз сега се вслушвам в някакви думи и се усмихвам. Те се редят и се повтарят с необикновена настойчивост. И аз започвам да чувствам, че им ставам роб.

Но това монотоние все пак не ме приспа, както обикновено става при такива случаи. Моята еластична мисъл се разтегли неочаквано много и се превърна на филмова лента, по която с необикновена бързина се открояваха фигури, гледки, разговори, спорове...

Натежали от нужда за сън, клепачите ми не трепват. Човек би помислил, че спя най-дълбок сън и би ми завидил, както съм завиждал и аз, когато виждах спящи пътници.

— Е? Какво собствено видях в Добруджа? — се попитах аз почти гласно. Филмът ми подсказваше нещо, но въображението като че искаше по-ярки образи и то такива, които ще ме отнесат още по-дълбоко във видяното и пръживяното. Първото, което понесох със себе си, това е голямата обич към тая нова земя. Тая обич се започна преди дванайсет години, когато видях робството право в очите, и продължи и се утвърди сега, когато видях свободата в нейното истинско величие. Да, и тъй трябва да бъде. За да можеш да разгърнеш ум и дух в работа, трябва да обичаш с всичката си душа новия живот озаряващ равната наша земя. Основата ще бъде готова и върху нея ти ще намериш началото на едно щастие, което вече е започнало да се изплита и расте.

Но... моите мисли стават лениви и аз усещам, че сънят безцеремонно се намесва в тях, готов да ги обърка и стопи.

В купето влезе някой, след него друг... Започна се разговор, но аз не го чувах. Заглушаваха го хилядите гласове, които се сплитаха в душата ми. Машината лети и през натежнелите ресници виждам как се гонят телеграфните стълбове, юрнали се по дирите на някакъв невидим враг...

През затворените клепачи виждам цял един свят — познат и много близък. Движат се хора, пеят се песни, нареждат се думи... Грохотът на влака изчезва и вместо него рукват като силен поток множество гласове... Някои викат, други държат речи, трети пеят, четвърти се смеят ... И сега вече онова, което ме носи нататък към София, не е влак, а целият живот, току що прекаран в новата земя, живот пълен с любов, жизнерадост, песни, думи, предсказания и очаквания.

— „Език свещен на нашите деди“ — нарежда бледен юноша и думите му цепят въздуха, втурват се навън и политат в пространството като ято птички избягали от клетка. — Език свещен! Ти си животът на българския народ, ти си неговата радост, неговият героизъм и неговата саможертва .. '

О, не е това юношът, а целият български народ, който чрез гласа на великия поет утвърждава силата и правото си на народ, понесъл заедно със своето тежко бреме, още и своята велика мисия!

... „Защото, господа,“ — се откъртва всред грохота слушана наскоро реч. — „Защото, господа, Добруджа вече няма, а има България, добруджанин вече няма, а има българин... Точно така, господин ораторе! Народът се обединява и се влива в онова несломимо тяло, което се нарича целокупна България... Елате прочее да я осветим с блясъка на душите си, да я съгреем с горещината на сърцата си...

... Но ето, ето, аз заспивам вече! Това не е фантазия! Образи се приближават към мене, прегръщат ме, отминават, идат други, други...

— Така мисля аз, господин Хикс. Вие казахте много съдържателен тост, но космополитичните си идеи ще оставите настрана. Засега трябва да поработим за родината си!

Всичко се изрязва по-ярко и става по-живо, и все пак не е сън. Ето, госпожа Арнаудова седи пред мене и ми говори — Тъй, както я знам — ниска, мургава, със спокойно лице и с искрен, настойчиво убедителен поглед, тя ме гледа право в очите. В нейните мисли се вижда фигурата на човек, който е понесъл една окована гордост, едно наложено, заповядано безсилие... И знам, че още тая минута тя е готова да ви даде най-тънката дефиниция на понятието свобода.

Не заспивам ли? Да, може би сега вече заспивам. Ето на — без никакъв повод — пред мене застава една майка. В очите ѝ блещука затаена мъка. Зад тънките ѝ устни се спотайва някаква необикновена свирепост, готова да избухне всяка минута. Тя нищо не ми говори и все пак върху мен изсипва градушка от страшни думи... Тя пожертва при Чеган съпруг и двама сина, тук пожертва и другия и най-после беше пожертвана и тя. И сега нейният дух блуждае в полурухналата къща, скита се из кътовете и мракът се изпълва с люти клетви.

— Успокой се, майко, — шепна ѝ аз, — ако не бяха твоите синове и синовете на всички други български майки, от България щеше ли да остане нещо?

Но всред мрака неочаквано се откъсва нечий глас:

— Я се махай от тука!

Ах, да, това е брадатият момък. Той е още по-дрипав, още по-жалък... Сякаш Мунчо се е откъснал от романа на Вазова и се е заселил тук!

Домът е пуст, полурухнал, дворът обрасъл с бурен и коприва...

— Махай се, махай се!

Изчезвам за минута, даже и грохотът не се чува вече. Наоколо става тихо, спокойно, безмълвно... Аз скитам по големия масив Калиакра и оглеждам наоколо. О, колко ми е мъчно, че дойдох тук в облачно, дъждовито време! Само мрачни чувства ми вдъхва Калиакра, само тъмни мисли събужда в главата ми. Не, сега, когато съм понесъл от добруджанските градове толкова светлина и жизнерадост, аз ще изоставя Калиакра. Ще я посетя друг път — когато слънцето ще е позлатило скалите и когато небесната синева ще е пръснала върху водите грамадни светлосини цветя.

Грохотът ме събужда, но слабо, защото съвсем ясно виждам как около скалите в Калиакра, спокойно и гордо плуват множество тюлени. Ето, единият се катери върху камъка, но се плъзва назад и се гмурва във водата, другият започва да плеска перките си по скалата но и той не може...

Минчо, ревностният гид в именията на кралицата, неочаквано застава пред мен и започва да нарежда:

Калиарка била първата девица,
Която се хвърлила като мъченица,
С кръвта си невинна скалата ороси,
За туй носът днеска името ѝ носи.

Не спя! Аз си разсъждавам съвсем спокойно. Погледът ми шари из цяла Добруджа. Нещо се е разшетало там, някакво чудо се е замъчило да смае света... Никакво чудо! Всеки се е впуснал да вземе своя дял в творческия живот на освободената страна: житари стягат своите хамбари, железари трупат нова стока, занаятчии огласят улиците... всичко се е раздвижило, всичко е запъплило... сякаш досега улиците са били затворени...

И ето, ясно виждам как никнат едно след друго читалища, как се строят училища, а цели улици от нови магазини вече кипят от възбуял живот! . .

— Ей там хи, напролет започваме да строим модерна кланица, — обяснява кметът и ръката, която е протегнал за да покаже, ситно-ситно трепери.

— Тъй ще върви, — казва друг. — Отсега съм вече започнал постройката на най-модерни хали, а там хе, на оня ъгъл е предвидено да се издигне градска баня. Цяла благодат ще бъде за града.

— Хайде, хайде, стига сте се канили, — им извика фелдшерът Христаки Милков, познат на всички като най-върл скептик. — С думи не се строи ами с тухли, а пък тухлите с пари се правят, а парите банките дават. Тичайте сега по банките, ама гледайте да не провалите града!

Нова вълна от сънна омая ме обхваща. Аз възлюбих хората, които видях тук, не защото те бяха добри и гостолюбиви, а защото всеки носеше в себе си по един строител на новия живот и всеки беше готов всичко да пожертва, за да се закрепи и увековечи свободата.

Русе... Тутракан... Силистра, Добрич... и аз пак се отплесвам.

— Така, мои деца, — говори Лефтер Бояджиев, гимназиалният директор в Силистра. — Ще бъдете полезни на родината си, когато изплетете най-красивия накит на своето българско чувство...

И редят се оратори от Добрич, от Каварна, от Балчик... И всички говорят едно и също: — сплотеност, хармония, единство...

— Единство, единство, единство, — вика някой на ухото ми. Грохотът се мъчи да го заглуши, но то звучи в мозъка ми като някаква съдбоносна дума... Как да не е съдбоносна? Я помислете малко!

... Широка, безпределна нива... Кой броди там? Това чучелото ли е? О, не вече! Това е здрав силен мъжага, който натиска плуга и здраво крачи по черните молози прясна земя. Вижте го! И следа от робство не се вижда по него!...

Мислите ми бяха тъй живи, че не усетих кога наближих София. Ще напиша ли впечатленията си от Добруджа — не знам. Сега в душата ми се разливат вълните на някакъв набран възторг, който озарява всичките ми мисли. Дано той бъде основата на онова, което бих написал за Добруджа.

Влакът пуфти, сякаш и той е капнал от дългия път и бавно излиза от ждрелото.

Ето ти го и Своге!

Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко.