Силистра
| Силистра Автор: Добри Немиров |
- Робство
- Език свещен
- Скъпи мъченико!
- При малкото добруджанче
- Една паметна вечеря
- „А кой не знае да обича, нищо не струва“
- Четири имена
- Свобода
Не знам има ли български град, който да е споменаван толкова много пъти, колкото градът Силистра. Ония настроения, които го свързваха със съзнанието на всеки българин не се изпариха. Те продължаваха своя нервен живот твърде напрегнато и така от обикновения български град, направиха знаме, което нито се скъса, нито избеля от страшните бури, избушували около него. Градът Силистра е свързан с цяла система наши – вътрешни и външни случки и събития, които държаха идеала ни – да бъде включен в границите ни – в постоянно напрежение.
И ето, че най-после се освободи.
Тоя ред на мисли се заниза в главата ми, когато от Тутракан потеглих с парахода „Царица Йоанна“ за Силистра. Бях истински възрадван, че пак пътувам по Дунава. Параходите „Борис“ и „Йоанна“ са съвършено еднакви, следователно предстоеше да се повтори удоволствието ми и сега, в пътя до Силистра.
Есенен, слабо мъгляв ден. Над жълтите води се носи лек воал. Аз се изкачвам на палубата и се заглеждам в двата бряга. Единият – нашият, е открит и по-висок и по-слабо лесист. Виждат се дълги, черни бразди на току що разорани ниви, проснати далеч, догде око види. Румънският бряг в повечето си части е по-нисък и обрасъл с върбалак. И двата брега дават живописни гледки, на които окото не се насища.
Два бряга! Те образуват коритото на „Тихия бел Дунав“ и пазят взаимно, с еднакво старание тия води да следват правилно своя път към далечното море. Два бряга, които са имали една и съща задача спрямо реката и все пак един към друг не са стояли добре. Те са се гледали ту с тайно, ту с явно чувство на неприязън. Но ето, че Добруджа се видя свободна, и двата бряга вече се отърсят от лошите си чувства.
И сега, аз гледам от палубата спокойните два бряга и виждам една и съща картина отсам и оттатък. Тук, таме из ливадите се виждат стада, водени от свои пастири. Оскъдната есенна тревица все пак успява да ги нахрани. И отсам и оттатък из нивите се виждат залисани в работа орачи, плуговете с труд търкалят своите колелета из черната угар и благодатните пазви на земята, спокойно се простират към там, гдето небето и земята се прегръщат. Туй, което успява да обърка политиката, оправя го трудът, който е ума и духа и всичко за човека – гдето и да се намира той.
А загледан във водите, пред мен изпъкват страшни моменти и все от там, – от доскорошното минало.
И все пак днес, въпреки есенния ден, Дунавът е тъй спокоен, сякаш не беше погълнал нито един живот до днес.
Слизам в залата за почивка. Целият салон е издържан в червено. И меката мебел, и килимът, и светлите завеси и драпериите се стараеха да изпълнят всички кътове със свежина и жизнерадост. Радиото разнасяше някаква весела тиролска песен пълна с гърлести звуци идещи от енергични, майсторски мотиращи гърла. Но без да искам, Радио София неочаквано ме откъсна от спокойното настроение. Говорителят зареди известия от източния фронт. Обхвана ме странно чувство. Да, аз си размишлявам спокойно, фантазирам си съвсем на воля, а войната ниже своята злокобна песен с една ужасяваща упоритост. Впрочем има ли в душата ми момент, когато да съм чувствал, че войната от двайсет и пет години насам е свършена? Не! Тя се почна през 1915 година и се продължава и днес. През това време много наши градове изчезнаха, и ние много страдания преживяхме, но след това много градове се върнаха и много, наши братя се намериха пак при нас. Тъй беше с Тутракан, тъй беше и със Силистра и с другите добружански градове...
... Но, ето я Силистра! Познатият на града адвокат Бобчев ме посреща и съпровожда до хотела.
— Всичко готово ли е за сказката ми?
— Всичко! В шест и половина ще говорите.
— Много добре, – се успокоявам аз и оглеждам своя нов познайник. Здрав, силен човек с мургаво, кръгло, нашенско лице и делови очи на интелектуалец. Харесва ми се. Живял в режима на довчерашните владетели и борил се да издържи духовния натиск, той днес държи на ръка културните задачи на читалище „Доростол“ и работи с охота.
Една разходка с него из града ми даде макар и бегло понятие за живота тук в ред картини, които ми се разкриха ясно и живо. Ето един град, за който струва да се работи. Павирани са улиците, други шосирани. Издигнати са нови постройки – всичко това все от освобождението насам.
— Как отива, байно? – питаме един селянин, водеше колата си към хана.
— Как ще бъде? Добре, сполай на Бога... А пък туй, дето няма много ред, не е много страшна работа. Ще се оправи.
Не знаех оптимизъм ли да търся в думите му или упрек за това, че няма ред, упрек към някой невидим виновник.
— Даще Бог и по-добре, – отвърнах аз, колкото да кажа нещо?
— Дай Боже, – допълни той. – Има работица – пада коматя. Наистина, не е всичко гладко като на длан ала един ден и гладкото ще дойде. Кажи-речи едвам годинка откак сме се освободили. Нека потраем.
Да, в това, че не е всичко гладко, аз виждах едно спотаено чувство на очакване. В него може да има доза от някакво недоволство, но невяра не е. Селянинът, който най-много е страдал от миналата власт, не може да скрие задоволството, че утрешният ден няма да дойде се празни ръце. Със своя практичен ум, той си бе вече определил кога ще дойде още по-доброто и се бе въоръжил с търпение.
И тук бях предмет на едно изключително внимание от страна на публиката.
Сутринта, преди да потегля, посетих гимназията, гдето ме посрещна директорът г. Лефтер Бояджиев, мой добър приятел от университетски години. Хубавите думи, с които ме представи на учащите, ми показаха колко здраво държи опитният педагог на цялостното възпитание на младежта. Той им представи не мене, а българската литература, с нейната колосална значителност и с богатството, което им готви за утрешния ден.
Но трябваше да се пътува към Добрич. Колкото и да исках да поостана тук, дългът ми да се озова на всички покани в Добруджа се оказа по-силен.
И едва навлязъл рейсът в равнината, аз наново се изправих пред призрака на доскорошните събития. И това поле погълна много български синове и то покри със слава много наши герои.
Вглеждам се в широката степ. Тук са ставали боеве, каквито историята на Балканите не помни. И загледан в пространството, аз виждам как от земята се повдига клокочещ дим и как на всички страни се понася шум от хиляди конски копита. Кавалерията лети с всички сили и нанася страшни удари върху неприятеля. Гръм, трясък, викове... И редят се едно след друго села, които днес озаряват със светли лъчи най-тежките страници от най-новата ни история.
Ето Кючуккьой, ето по-нататък Солуджак, още по-нататък Куртбунар, Кочмар, Карапелит... Всяко едно от тия села днес живее със спомена за едно минало, което донесе заедно със славата още и тежки мъчителни бури.
... Кочмар, Карапелит... Не смея да описвам боевете, станали около тия села. Това не са епизоди, които отразяват някакви обикновени исторически факти, а събития, които показваха колко много България е готова да пожертва в името на своята свещена цялост.
И сега тук, гдето кавалерията и пехотата са изпълвали пространствата със своите викове и стремителни набези напред, витаеха спокойствието и тишината. Полетата жадни за оран и посев бяха разкрили пазви и чакаха благословения труд да пръсне върху тях потта на хиляди работни синове и дъщери, та да се изтъче по-хубава, по-пъстра и по-китна премяна на добрата наша майка земя.
|
Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко. |