Единият от север, другият от юг
| Единият от север, другият от юг Автор: Добри Немиров |
- Робство
- Език свещен
- Скъпи мъченико!
- При малкото добруджанче
- Една паметна вечеря
- „А кой не знае да обича, нищо не струва“
- Четири имена
- Свобода
Северняците ми се виждат по-весели. Откъснаха ги от земите гдето са се родили и расли и все пак са бодри, засмени, приказливи... Едва стъпиха в южнодобруджанското равнище и не подириха време, за да окайват съдбата си, а се втурнаха да работят. Земята ги чакаше. Щедра като винаги, добра и гостолюбива за всички, които разбират от езика ѝ, тя разгърна пред тях всички красоти, с които бе надарена и така ги прикани към труд.
Земята е хубава, когато се грижиш за нея. Те знаеха това и дадоха воля на грижите си, като потънаха в черните угари, готови да слеят дните с нощите в името на онова добро, което трябваше да спечелят тук.
Така се почна новият живот на северодобруджанци. Той беше свързан с неудобства, спънки, усилия и суровост, но българинът си остана българин гдето и както и да е живял — понася всичко, хранейки надежда за по-добро време.
Но животът си иска своето. Тук, заедно със старците, децата и работните българи, дойдоха моми и ергени и потънаха в новия южнодобруджански живот. Какво друго може да излезе от това, ако не да се слеят два потока тръгнали — единият от север, другият от юг,и да залеят равнищата на Добруджа с песни, смехове, седенки, сборове и сватби?
Дворища и мегдани се изпълниха със стегнати ергени — накривили островръхи калпаци, здрави, силни, готови всеки миг да ви се ухилят. Но най-красивият накит на новите селища е бялата кърпа с червения сукман. Това е облеклото на северодобруджанката. Навсякъде все това чудно петно, което се прелива между бяло и червено и което сега съдържа толкова голям смисъл... Червеният сукман се вижда в ниви, в ливади, в дворища и мегдани... Той е, който замагьосва много погледи... Песните се понесоха из полетата и южняците ги заслушаха с нескрита ревност. По-добре пеят дяволите... сякаш са по-гласовити. Така се започваха надпявките всред тоя разлян поток от нов живот, който бързо се отърси от трудностите и подири свой образ.
И така, севернячки влязоха в домовете на южняците и южняци... Няма какво да разправяме много. Тук вече се готвеше да се създаде едно поколение носещо големи и богати завети.
Ето хи, там, се вие хоро. Земята уж влажна, уж кална, а краката удрят без сметка. Тропат, провикват се, клякат, редят някакви думи, въртят глави насам нататък, ергенска работа. Дай му да рови пръстта и да кърти камъните.
Гледам хорото и виждам как то расте, става широко, по-широко, по-широко... Гайдарят надува сладкогласия мех и току потропнува, току пробегне крачка-две, ухили се на тоз, намигне на онзи — нали и той е човек? И нему се лудува.
И виждам хоро от сърца, които бият в един такт. Наловили се едно до друго, те се въртят, като правят кръга по-голям, по-голям... в един такт бият, една мисъл ги озарява, един блян ги окриля... Ето на в душата на всеки един от тия луди-млади стои изправен един дом. Покривът е широк, стрехата окичена със сушен зеленчук, а наоколо хамбар, плевня, курник, кочина, кошара... Всичко пълно, препълнено... Наспорил Бог тая къща! Млада, хубава невеста завъртяла вакли очи, раздвижила силни здрави бедра, влиза, излиза, работи нещо, трупа нещо и все ухилена, все зарадвана.
— Стига де... Стига си шавала де! Сядай да ядем, че съм гладен като вълк!
Но тя е залисана... има още да довършва – не свършва се къщната работа, но за да го смекчи тя му изпраща първачето.
— Ела бре разбойник, ела бре комита! — Боже мой, уж се мъчи гальовни думи да му намери, а то му идват все такива — комитски... Първакът се търкулва върху коленете на бащата и бръщолеви някакви думи и полудуми, но той всичко му разбира. Само бащите и майките разбират ангелските приказки...
Хорото се вие и в душата на всеки един, на всяка една се издига по един палат, гдето има един цар, една царица и едно малко царче...
— „Дивил дивил, дивилъ-дивилъ“, — приглася гайдата.
А там хи, по бялото шосе лениво и спокойно скърца кола. Седнал зад воловете, отправил очи напред, той бавно пристъпя след мислите си и гледа как те, оживели като хора, се движат всяка по своему. Те градят нещо, работят нещо и пред него земята расте, издължава се и прави пътя по-тежък.
Но нищо. Колата продължава своя път. Колелата пеят нещо или пригласят на живите мисли и воловете бавно и спокойно пристъпят напред. Напред и все напред, догдето гърбът натежнее и догде сняг покрие главата!...
Една кола, нищо повече, а все пак тя е цълият живот. Тя се движи напред тъй, както се движи и самият живот и никога не спира, тъй, както не спира и самият живот...
Два потока поеха пътищата си — единият от север, другият от юг, сляха се и се втурнаха към там, гдето се свършва земята. И в тия потоци се виждаха хората, се чуваха песните, се редяха сватбите... Нов напор започва да огъва плетищата и да прави дворовете да растят, мегданите да стават по-широки и краят на българската земя да отива по-далеч и по-далеч.
|
Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко. |